— Ще внимаваме, госпожо! — извика Джем. — Нали е много красиво, мисис Моди?
— Никак не е красиво! Ако през нощта хване мраз, ще отидат азалиите ми!
По старата широкопола сламена шапка на мисис Моди блестяха снежинки. Тя се привеждаше над ниските храсти и ги увиваше в чували. Джем я попита защо го прави.
— За да им е топло — отвърна тя.
— Как може да им е топло? Нали те нямат кръвообращение!
— Не мога да ти отговоря на този въпрос, Джем Финч. Зная само, че ако през нощта хване мраз, тези растения ще измръзнат и затова трябва да се покрият. Ясно ли ти е?
— Да, госпожо. Мисис Моди?
— Какво има, млади господине?
— Можем ли да вземем със Скаут малко от вашия сняг?
— О, божичко, вземете го всичкия! Под къщата има една стара кошница от праскови, съберете го в нея. — Мисис Моди присви очи. — Джем Финч, а за какво ви е моят сняг?
— Ще видите — каза Джем и ние пренесохме, колкото можахме, сняг от двора на мисис Моди в нашия двор. Беше доста кишава работа.
— Какво ще правим, Джем? — попитах аз.
— Ще видиш — каза той. — Сега вземи кошницата и донеси тук, в средния двор, колкото сняг можеш да нагребеш от задния. Върви по следите си — предупреди ме той.
— Снежно бебе ли ще си правим, а, Джем?
— Не, истински снежен човек. Хайде, трябва здравата да поработим!
Джем изтича в задния двор зад купчината дърва, извади градинската мотика и започна да копае припряно, като отделяше настрана всеки намерен червей. Влезе в къщата и се завърна с панера за пране, напълни го с пръст и го отнесе в предния двор.
Пренесохме пет панера пръст и две кошници сняг. И Джем каза, че можем да започнем.
— Не ти ли се струва грозна тази каша? — попитах аз.
— Сега изглежда малко кална, но после няма да е така — каза той.
Джем загреба шепа пръст, умеси я на топка, прибави към нея втора и продължи така, докато построи туловището.
— Джем, никога не съм чувала за черен снежен човек.
— Няма да остане черен — изръмжа Джем.
Той донесе няколко клона от задния двор, преплете ги и ги огъна за скелет, който трябваше да се покрие с пръст.
— Прилича ми на мис Стефани Крауфорд с ръце на хълбоците — казах аз. — Дебел в средата и с тънки ръце.
— Ще ги направя по-дебели. — Джем плисна вода върху пръстения човек и му прибави още пръст. За миг се вгледа замислено в него, след това оформи под талията на фигурата голям корем. Очите му заблестяха закачливо към мене. — Не ти ли прилича този смешен човек на мистър Ейвъри, а?
После загреба малко сняг и започна да го лепи. Позволи ми да покрия със сняг само гърба, а запази за себе си всички части, които щяха да се виждат. Постепенно мистър Ейвъри стана бял.
С помощта на дървени парченца, които служеха за очи, нос, уста и копчета, Джем успя да придаде на мистър Ейвъри сърдит вид. Една цепеница допълни картината. Джем се отдръпна и огледа своята творба.
— Чудесен е, Джем — казах аз. — Като че ей сега ще проговори.
— Не е лош, нали? — каза той скромно. Нямахме търпение да чакаме Атикус до обед, а му позвънихме по телефона и му казахме, че имаме изненада за него. Той видя, че сме пренесли почти целия заден двор в предния, остана много учуден, но каза, че сме свършили отлична работа.
— Не знаех как ще го направиш — рече той на Джем, — но отсега нататък няма да се безпокоя за тебе, сине. Ти във всички случаи ще измислиш нещо.
Ушите на Джем почервеняха от този комплимент, но той видя, че Атикус се отдръпва и веднага погледна нагоре. Атикус се вгледа с присвити очи в снежния човек. Усмихна се, после се разсмя.
— Сине, не знам какъв ще станеш — инженер, адвокат или портретист, но ти си извършил публично оскърбление, и то в предния двор. Трябва да го замаскираме малко този приятел.
Атикус предложи Джем да понамали корема на творбата си, да замени цепеницата с метла и да му сложи престилка.
Джем обясни, че ако направи това, снежният човек ще стане само кал и няма да бъде снежен човек.
— Измисли, каквото щеш, но измисли нещо — каза Атикус. — Не можеш да правиш такива карикатури на съседите.
— Това не е карикатура — отвърна Джем. — Той само му прилича малко.
— Мистър Ейвъри може да е на друго мнение.
— Сетих се! — извика Джем. Изтича през улицата, изчезна в двора на мисис Моди и се върна горд и доволен. Върху главата на снежния човек нахлупи нейната широкопола сламена шапка, а в сгънатата му ръка набута градинската й ножица. Атикус каза, че сега всичко е наред.
Мисис Моди отвори вратата си и застана на верандата. Тя погледна през улицата към нас. И внезапно се усмихна.
— Джем Финч — викна тя, — ах ти, дяволе! Върни ми веднага шапката, господинчо!