— Здрасти.
— Здрасти и ти. — отвърна вежливо Джем.
— Аз съм Чарлз Бейкър Харис — каза момчето. — Мога да чета.
— Та що от това? — казах аз.
— Рекох, че ще ви е приятно да знаете, че мога да чета. Ако имате нещо за четене, мога да ви го прочета…
— На колко си години — попита Джем, — на четири и половина ли?
— Наближавам седем.
— Какво се хвалиш тогава? В това няма нищо чудно — продължи Джем и ме посочи с палец. — Скаут3 чете, откак се е родила, а още не е тръгнала на училище. Виждаш ми се дребен за седем години.
— Нисък съм, ама съм голям.
Джем отметна косата от челото си, за да го види по-добре.
— Защо не дойдеш при нас, Чарлз Бейкър Харис? — каза той. — Боже, какво име!
— Не е по-смешно от твоето. Леля Рейшъл ми каза, че се казваш Джереми Атикус Финч.
Джем се намръщи.
— Аз съм си достатъчно голям, за да ми прилича името — отвърна той. — А твоето име е по-дълго от тебе. С цял фут е по-дълго.
— Викат ми просто Дил — съобщи Дил и се пъхна под телената ограда.
— По-добре да беше прекрачил, вместо да се пъхаш — казах аз. — Откъде идваш?
Дил идвал от Меридиан, щата Мисисипи, за да прекара лятото при леля си Рейшъл и занапред щял да прекарва всяко лято в Мейкомб. Семейството му произхождало от окръга Мейкомб, майка му работела при един фотограф в Меридиан, изпратила една негова снимка на конкурса за красиви деца и спечелила пет долара. Дала парите на Дил и с тях той ходил двадесет пъти на кино.
— Тук нямаме кино, само понякога в съда дават филми за Исус Христос — каза Джем. — А ти гледал ли си нещо по-свястно?
Дил беше гледал „Дракула“ и това откритие накара Джем да го загледа с уважение.
— Разкажи ни го — помоли той.
Дил беше любопитно създание. Носеше сини панталонки от лен, които се закопчаваха за ризата му, косата му беше снежнобяла и стърчеше над главата като пачи пух: беше една година по-голям от мене, но аз бях по-висока. Докато ни разправяше старата история за Дракула, сините му очи ту светваха, ту потъмняваха, изсмиваше се внезапно и от сърце; често подръпваше кичура коса посред челото си.
Когато Дил разби Дракула на пух и прах и Джем каза, че филмът бил по-хубав от книгата, аз попитах Дил къде е баща му:
— Нищо не ни каза за него.
— Нямам баща.
— Умрял ли е?
— Не…
— Щом не е умрял, трябва да имаш баща, нали?
Дил се изчерви и Джем ми каза да си трая, а това беше сигурен знак, че вече е проучил Дил и го е намерил за приемлив, от този ден лятото премина в редовни занимания. Редовните занимания бяха да поправим нашата въздушна къщичка, опряна между двете стъбла на огромния платан в задния двор: да се караме и да разиграваме наред представления по книги на Оливър Оптик, Виктор Епълтън и Едгар Райе Бюроуз4, Тук Дил се оказа незаменим. Той играеше ролите, които дотогава се предоставяха на мен — горилата от „Тарзан“, мистър Дамън от „Том Суифт“. Така Дил стана за нас един подръчен малък Мерлин5, чиито мозък кипеше от необикновени желания и особени фантазии.
Но към край на август нашият репертоар ни омръзна с постоянните си повторения и тогава Дил подхвърли мисълта да изкараме Бу6 Редли навън.
Къщата на Редли беше очаровала Дил. Въпреки нашите предупреждения и обяснения тя го привличаше, както луната привлича водата, но го привличаше само до ъгловия електрически стълб — на безопасно разстояние от външната врата на Редли. Той заставаше там с ръка около дебелия стълб, зяпаше и се чудеше.
Къщата на Редли излизаше напред, под остър ъгъл след нашата. Ако тръгнеше на юг, човек се изправяше срещу тяхната външна врата: тротоарът завиваше и вървеше покрай двора им. Къщата беше ниска, на времето е била бяла, имаше широка веранда отпред и зелени капаци, които отдавна бяха посивели и се сливаха с цвета на градината. От корниза на верандата се подаваха прогнили греди: няколко дъбови дървета не пропускаха слънчевите лъчи. Разклатени като пияници, останките от оградата пазеха предния двор — „изметен“ двор, който никога не биваше изметен и където бурените растяха в изобилие.
Вътре в къщата живееше зъл дух. Хората казваха, че имало зъл дух, макар Джем и аз никога да не го бяхме виждали. Хората казваха, че излизал нощно време, когато няма луна, и надничал в прозорците. Щом започнеха студовете и азалиите в двора на някого измръзнеха, това ставаше, защото духът е дъхнал върху тях. Всички малки, тайнствени престъпления в Мейкомб се приписваха на него. По едно време градът изпадна в ужас от цял ред зловещи нощни произшествия: сутрин хората намираха своите любими кучета и котки обезобразени и въпреки че виновникът се оказа смахнатият Ади, който по-късно се удави в Баркъровия вир, хората продължаваха да поглеждат към къщата на Редли, сякаш не искаха да се откажат от първоначалните си подозрения. Нито един негър не се решаваше да мине нощем край тази къща, а винаги отиваше на отсрещния тротоар и започваше да си подсвирква. Дворът на училището в Мейкомб опираше до двора на Редли: край кокошарника растяха високи пеканови дървета7 и плодовете им падаха в училищния двор, но децата не ги докосваха: орехи от къщата на Редли можеха да ги убият. Ако топка за бейзбол паднеше в двора на Редли, тя беше загубена и за нея вече нямаше какво да се говори.
6
Бу — възклицание, което изразява неодобрение или страх, в случая такъв е прякорът на младия Редли. Б. пр.