Джем погледна Атикус, но той поклати глава.
— Тя само на шега го казва — успокои го той. — Всъщност е поразена от твоето… постижение.
Атикус отиде на тротоара пред мисис Моди и двамата заговориха, като размахаха ръце; единствената фраза, която дочух, беше: „…направил същински мафродит в двора! Атикус, никога няма да ги възпиташ както трябва!“
Следобед снегът престана, температурата спадна и привечер най-мрачните предсказания на мистър Ейвъри се сбъднаха; Калпурния поддържаше силен огън във всички огнища в къщата и въпреки това беше студено. Щом се върна вечерта, Атикус каза, че работата била лоша и попита Калпурния дали не иска да остане при нас през нощта. Калпурния погледна към високия таван и дългите прозорци и каза, че у тях щяло да й бъде по-топло. Атикус я откара у дома й с колата.
Преди да заспя, Атикус дойде в моята стая и сложи още въглища в огъня. Каза, че термометърът показвал шестнадесет градуса17, че това било най-ниската температура, която помнел, и че навън нашият снежен човек бил замръзнал.
Сякаш бяха минали само няколко минути, когато усетих, че ме разтърсват. Върху мене беше хвърлено палтото на Атикус.
— Съмна ли се?
— Ставай, моето момиченце.
Атикус държеше в ръце моята хавлия и палтото ми.
— Сложи си първо хавлията — каза той.
Джем стоеше до Атикус, разрошен и сънен. С една ръка държеше яката на връхното, си палто, а другата му ръка беше в джоба. Виждаше ми се някак премного дебел.
— Побързай, пиленце — каза Атикус. — Ето ти обущата и чорапите.
Аз ги обух, без да разбирам нищо.
— Съмнало ли се е вече?
— Не, минава един часът. Побързай.
Най-после разбрах, че нещо не е в ред.
— Какво има?
Сега вече нямаше нужда да ми обяснява. Както птичките знаят къде да се скрият, щом завали, така и аз знаех, когато на нашата улица е станало някакво нещастие. Дочух тихи звуци, сякаш шумеше тафта, навън глухо се суетяха. Обхвана ме безпомощна уплаха.
— У кого е?
— У мисис Моди, пиленце — каза кротко Атикус.
От входната врата видяхме как изскачат пламъци от прозорците на столовата на мисис Моди. За да потвърди тази гледка, градската пожарна сирена зави, издигна пискливия си глас и не замлъкна.
— Ще изгори, нали? — жално попита Джем.
— Предполагам — каза Атикус. — Слушайте сега! Вървете и застанете пред къщата на Редли. И се дръжте настрани, чувате ли? Нали виждате, че вятърът духа откъм онази страна!
— Охо! — възкликна Джем. — Атикус, не трябва ли да вадим мебелите?
— Още не, сине. Прави каквото ти казвам. Хайде, тичайте. Грижи се за Скаут, чуваш ли? Не я изпускай от очи.
Атикус ни побутна към предната врата на Редлиевата къща. Застанахме там и гледахме как улицата се изпълва с мъже и коли, докато огънят мълчаливо поглъщаше къщата на мисис Моди.
— Защо не побързат, защо не побързат!… — мърмореше Джем.
Скоро видяхме защо. Старата противопожарна машина беше замръзнала и тълпа мъже я бутаха към нас. Когато прикачиха маркуча й към един воден кран, маркучът се пукна, струя вода пръсна нагоре и по паважа.
— О, господи! Джем…
Джем ме обгърна с ръка.
— Мълчи, Скаут — каза той. — Рано е още да се безпокоиш. Ще ти кажа, когато му дойде времето.
Мъжете от Мейкомб, облечени и съблечени в най-различни степени, изнасяха мебелите на мисис Моди в един двор, от другата страна на улицата. Видях Атикус да носи тежкия дъбов стол на мисис Моди и си помислих, че е много разумно от негова страна да спаси най-ценната за нея вещ.
От време на време чувахме викове. После от един прозорец на втория етаж се подаде главата на мистър Ейвъри. Той избута един дюшек през прозореца на улицата и започна да хвърля покъщнина, докато мъжете завикаха.
— Слизай, Дик! Стълбището гори!
— Бягайте оттам, мистър Ейвъри!
Мистър Ейвъри взе да се измъква през прозореца.
— Скаут, заклещи се… — въздъхна Джем — О, господи!…
Мистър Ейвъри се заклещи здравата. Аз зарових глава под мишницата на Джем и не погледнах, докато Джем не извика:
— Откачи се, Скаут! Нищо му няма!
Погледнах нагоре и видях мистър Ейвъри да пресича балкона. Той прекрачи парапета и започна да слиза по една колона, но не се удържа, извика и падна в храстите на мисис Моди.
Изведнъж забелязах, че хората се отдръпват от къщата на мисис Моди и се приближават към нас. Бяха престанали да изнасят мебелите. Огънят бе обхванал напълно втория етаж и ближеше покрива; рамките на прозорците се чернееха около оранжевите пламъци.
— Джем, виж, цветът им е също като на тиква…
— Скаут, погледни!
От нашата къща и от къщата на мисис Рейшъл се вдигна дим, като че мъгла се виеше над реката. Мъжете задърпаха маркучите нататък. Зад гърба ни пожарната от Абътсвил изскърца на завоя и спря пред нашата къща.