— Онази книга… — казах аз.
— Какво? — попита Джем.
— Онази книга за Том Суифт не е моя, на Дил е…
— Не се безпокой, Скаут, още е рано да се безпокоиш — отвърна Джем. — Погледни натам.
Сред група съседи Атикус стоеше, пъхнал ръце в джобовете на балтона си, и сякаш наблюдаваше футболен мач. Мисис Моди беше до него.
— Виж, той е спокоен — каза Джем.
— Защо не се качи на някой покрив?
— Много е стар, ще си строши врата.
— Да почнем да вадим мебелите, как мислиш? Да му кажем?
— Нека не му досаждаме сега, той сам знае кога да започне — рече Джем.
Пожарната от Абътсвил взе да облива с вода нашата къща; един мъж на покрива показваше къде най-много трябва да поливат. Гледах как нашият „съвършен мафродит“ почернява и се топи; сламената шапка на мисис Моди остана да лежи върху купчината кал. Не виждах градинската й ножица. Между къщите на мисис Моди, на мисис Рейшъл и нашата беше толкова горещо, че мъжете отдавна бяха свалили палтата и хавлиите си. Работеха по пижами и нощници, натъпкани в панталоните, но на мен взе да ми става студено. Джем се опитваше да ме стопли, ръката му обаче не беше достатъчна. Освободих се и сама обвих с ръце раменете си. Потанцувах малко и наново усетих краката си.
Пристигна още една пожарна и спря пред къщата на мис Стефани Крауфорд. Нямаше втори кран за маркуча и мъжете се опитаха да облеят нейната къща с ръчни пожарогасители.
Железният покрив на мисис Моди прегради пътя на огъня. Къщата се събори с грохот; на всички страни пръснаха пламъци; по съседните покриви хората се хвърлиха с одеяла да гасят искрите и горящите главни.
Съмна се и едва тогава мъжете взеха да се разотиват, отначало един по един, а след това на групи. Избутаха Мейкомбската пожарна обратно към града, пожарната от Абътсвил си замина, а третата остана. На другия ден разбрахме, че е дошла от Кларкс Фери, на шестдесет мили оттук.
Ние с Джем тихо прекосихме улицата. Мисис Моди гледаше димящата черна дупка в нейния двор, а Атикус поклати глава, за да ни покаже, че не й е до приказки. Той ни поведе, към къщи и се държеше за рамената ни, докато прекосим заледената улица. Каза, че засега мисис Моди ще отиде у мис Стефани.
— Иска ли някой чаша топло какао? — попита той. После запали огън в кухненската печка, а пък аз потръпнах.
Докато пиехме какаото, забелязах, че Атикус се вглежда в мен първо с любопитство, а след това строго.
— Струва ми се, че ви казах да не мърдате с Джем — рече той.
— Точно така направихме. Не сме мърдали…
— А чие е това одеяло тогава?
— Одеяло ли?
— Да, госпожице, одеяло. Не е наше.
Погледнах надолу и открих, че съм наметнала по индиански едно кафяво вълнено одеяло.
— Атикус, не знам, сър… аз…
Обърнах се за отговор към Джем, но той беше по-учуден от мене. Каза, че не знае как се е появило то, ние постъпихме точно, както ни беше казал Атикус, стояхме до вратата на Редли, настрани от другите, не сме мърдали на сантиметър… Джем млъкна.
— Мистър Натан беше при пожара — измърмори после той. — Видях го, видях го, той влачеше един дюшек… Атикус, честна дума…
— Няма нищо, сине — Атикус се усмихна. — Изглежда, че целият Мейкомб е бил тази нощ навън. Джем, в килера има амбалажна хартия. Върви я донеси и ще…
— Атикус, не, сър!…
Джем сякаш полудя. Той почна да раздрънква всичките ни тайни, без да го е грижа нито за моята, нито за неговата безопасност. Не пропусна нищо — нито за дупката, нито за панталоните.
— … мистър Натан замаза дупката с цимент, Атикус, и го направи нарочно, за да не намираме нищо в нея… Може и да е луд, както разправят хората, но, Атикус, кълна се, че никога не ни е сторил нищо лошо; онази вечер можеше да ми пререже гърлото, а вместо това, той се опита да ми закрепи панталоните… никога нищо лошо не ни е сторил, Атикус…
— По-спокойно, сине — каза Атикус, и то толкова кротко, че веднага почувствувах облекчение. Явно, не беше разбрал нито дума от това, което му разправи Джем, защото каза само:
— Имаш право. Повече да не говорим нито за това, нито за одеялото. Може би някой ден Скаут ще има възможност да му благодари, задето я е загърнал с одеялото!
— На кого да благодаря? — попитах аз.
— На Бу Редли. Ти дотолкова си се била заплеснала по огъня, че не си усетила кога те е загърнал с одеялото!
Стомахът ме присви, прилоша ми, когато Джем разгъна одеялото и се заусуква около мене.
— Измъкнал се е от къщата… минал е зад ъгъла… и се е промъкнал ей така!