Обратната страна на медала се състоеше в неизбежното роднинство на леля Александра и Френсис.
Може би трябваше да прибавя и чичо Джими, мъжът на леля Александра, но през целия ми живот той само веднъж ми бе проговорил, за да ми каже: „Слез от оградата“, и не виждах, защо трябва да му обръщам внимание. Леля Александра също не му обръщаше внимание. Преди много време, в изблик на дружески чувства, леля и чичо Джими бяха произвели един син на име Хенри, който беше напуснал при първа възможност дома си, бе се оженил и от своя страна бе произвел Френсис. Хенри и жена му всяка Коледа оставяха Френсис на баба му и дядо му, а после се отдаваха на самостоятелни забави.
Колкото и да въздишахме, никога не успявахме да убедим Атикус, че най-добре ще прекараме Коледата у дома… Доколкото си спомням, всяка Коледа отивахме в „Пристанището на Финч“. Леля беше добра готвачка и това отчасти изкупваше мъчителното прекарване на празника заедно с Френсис Хенкок. Той беше година по-голям от мене и аз го избягвах по принцип: на него му харесваше всичко, което на мене не ми харесваше, и той не приемаше моята изобретателност в развлеченията.
Леля Александра беше сестра на Атикус, но когато Джем ми каза някои неща по въпроса за подхвърлените и подменени деца, аз реших, че тя е била подменена при раждането си и че дядо и баба, вместо потомък на Финч, вероятно са получили някоя Крауфорд. Ако вярвах в мистичните сравнения с планински върхове, които, изглежда, непрестанно се въртят из главите на адвокатите и съдиите, то бих оприличила леля Александра на връх Еверест: през целия ми живот тя се възправяше пред мен, непристъпно студена.
Когато на Бъдни вечер чичо Джек скочи от влака, ние трябваше да почакаме, докато носачът му подаде два дълги пакета. На нас с Джем винаги ни беше смешно, когато чичо Джек целуваше Атикус по бузата; те бяха единствените мъже, които бяхме виждали да се целуват. Чичо Джек се здрависа с Джем, а мене ме подхвърли във въздуха, но не много високо: чичо Джек беше с една глава по-нисък от Атикус; беше изтърсакът на семейството, по-млад от леля Александра. Приличаха си с леля, но той си служеше много по-добре с лицето си: никога не забелязвахме острия му нос и издадената брадичка.
Той беше един от малкото учени хора, които никога не ме плашеха, защото никога не се държеше като лекар. Преди да окаже някоя малка лекарска услуга на Джем или на мене — като например да ни извади тресчица от крака, — той винаги казваше какво точно ще направи, даваше ни приблизителна идея колко ще боли и обясняваше целта на всеки инструмент, който употребяваше. Една Коледа се криех из ъглите с крив трън, забит в крака, и не пусках никого да се приближи до мен. Чичо Джек ме хвана и ме разсмя с разказа за един пастор, който никак не обичал да ходи на църква, пасторът всеки ден заставал на прага по халат и с чибук в устата и отправял пет минутни проповеди към всеки минувач, който се нуждаел от духовна подкрепа. Прекъснах чичо Джек и го помолих да ми каже кога ще измъкне тръна, но той ми показа в пинсетите си окървавен бодил и заяви, че го бил извадил, докато съм се смяла, и че това именно се наричало относителност.
— Какво има в тези кутии? — попитах го аз и посочих дългите тънки пакети, които му беше дал носачът.
— Не е твоя работа — отговори той.
— А как е Роза Ейлмер? — попита Джем.
Роза Ейлмер беше котката на чичо Джек. Тя беше красива котка, за която чичо Джек казваше, че била единствената особа от женски пол, чието присъствие можел да понася непрекъснато. Той бръкна в джоба на палтото си и извади няколко снимки. Бяхме във възторг от тях.
— Понадебеляла е — казах аз.
— Нищо чудно. Тя изяжда всички отрязани пръсти и уши от болницата.
— Дяволска работа! — казах аз.
— Какво рече, моля?
— Не й обръщай внимание, Джек — каза Атикус. — Тя сега те изпитва. Калп ми съобщи, че от една седмица непрекъснато ругаела.
Чичо Джек вдигна вежди и не каза нищо. На мене ругатните ми харесваха сами по себе си, но освен това имах и една друга смътна цел. Ако Атикус разбереше, че съм ги научила в училище, може би нямаше да ме кара да го посещавам.
Но когато на вечеря помолих чичо Джек да ми подаде малко от „мръсната, проклета шунка“, той ме заплаши с пръст и каза:
— Ще си поговорим после, госпожице. Свършихме вечерята и чичо Джек се настани във всекидневната. Потупа се по бедрата, за да ме покани да седна на скута му. Обичах неговата миризма: приличаше ми на бутилка с алкохол и нещо сладко. Отмахна кичура от челото ми и ме погледна.