— Повече приличаш на Атикус, отколкото на майка си — каза той. — И ми се струва, че гащичките ти са станали малки вече.
— А на мене ми се струва, че не са ми малки.
— Значи ти харесват думи като „дяволски“ и „проклето“, а?
Отговорих му, че ми харесват.
— А на мене не ми харесват — продължи чичо Джек. — Освен ако не е необходимо да ги кажеш. Ще стоя тука седмица и докато съм при вас, не искам да чувам такива думи. И ако ти, Скаут, продължаваш да ги говориш наляво и надясно, ще си имаш неприятности. Нали искаш да пораснеш и да станеш дама?
Казах, че не държа особено.
— Искаш, разбира се. А сега, хайде да вървим при елхата!
Украсявахме я, докато стана време за лягане, а през нощта сънувах двата дълги пакета за Джем и за мене. На другата сутрин Джем и аз се втурнахме към тях: бяха от Атикус, който беше писал на чичо Джек да ни ги донесе, и в тях се намираше точно това, за което го бяхме молили.
— Не се целете из къщи — каза Атикус, когато Джем се прицели в една картина на стената.
— Трябва да ги научиш да стрелят — каза чичо Джек.
— Това е твоя работа — отвърна Атикус. — Аз само се примирих с неизбежното.
Атикус бе принуден да употреби юридическия си глас, за да ни накара да се дръпнем от елхата. Не ни позволи да си вземем въздушните пушки в „Пристанището“ (вече бях намислила да стрелям по Френсис) и каза, че ако направим с тях някаква пакост, ще ни ги отнеме завинаги.
„Пристанището на Финч“ се състоеше от триста шестдесет и шест стъпала по един висок бряг и завършваше с мостче. По-надолу по течението, зад отвесния бряг, имаше останки от едно пристанище за памук, където някога негрите на семейство Финч са товарили бали памук и са разтоварвали блокове лед, брашно, захар, земеделски инвентар и женски тоалети. От брега започваше път с два коловоза и изчезваше сред тъмните дървета. На края на пътя имаше двуетажна бяла къща с веранди, които обикаляха двата етажа. На стари години нашият прародител Саймън Финч я беше построил, за да угоди на досадната си жена; но верандите бяха единственото нещо, по което къщата приличаше на другите къщи от онова време. Вътрешното й разположение показваше колко простодушен е бил Саймън и какво абсолютно доверие е имал в децата си.
На горния етаж имаше шест спални — четири за осемте момичета, една за Уелкъм Финч, единственият му син, и една — за роднини, дошли на гости. Съвсем просто разположение; но само по една стълба можеше да се стигне до стаите на дъщерите, а по друга — до стаята на Уелкъм и до гостната. Стълбата на дъщерите тръгваше от долния етаж, от спалнята на родителите, така че Саймън винаги е знаел за всяко тяхно нощно влизане и излизане.
Кухнята беше отделно от къщата и се свързваше с нея чрез покрита дървена галерия; в задния двор на един прът висеше ръждясала камбана, която е събирала работниците или е давала тревога; върху покрива имаше „вдовишка тераса“, но по нея никога не се беше разхождала вдовица — оттам Саймън Финч е надзиравал надзирателите си, гледал е лодките по реката и е надничал в живота на околните земевладелци.
За къщата имаше някои легенди от войната с янките: една девойка от рода Финч, сгодена по онова време, облякла цялата си зестра, за да я спаси от грабителите, които скитали наоколо; заклещила се във вратата към стълбата на дъщерите, но я облели с вода и накрая успели да я избутат. Когато пристигнахме „В пристанището“, леля Александра целуна чичо Джек, ние с Джем дадохме подаръци на Френсис, който също ни даде подарък. Джем веднага се почувствува възрастен и се присъедини към тяхната група, а мене остави да забавлявам братовчеда. Френсис беше на осем години и заглаждаше косата си назад.
— Какво получи за Коледа? — попитах аз учтиво.
— Каквото си бях поискал — отвърна той. Френсис си беше поискал панталони до колената, чанта от червена кожа, пет ризи и папийонка.
— Много хубави неща — излъгах аз. — Ние с Джем получихме въздушни пушки, а Джем освен това и една малка химическа лаборатория…
— Сигурно играчка.
— Не, истинска. С лабораторията ще ми приготви симпатично мастило и с него ще пиша на Дил.
Френсис ме попита какъв смисъл имало в подобно нещо.
— Можеш ли да си представиш каква мутра ще направи, като получи писмо от мене и на него няма нищо писано? Ще го подлуди.
Винаги, когато говорех с Френсис, изпитвах чувството, че се спускам бавно на морското дъно. Той беше най-скучното дете, което съм срещала. Живееше в Мобил и не можеше да ме издава на училищните власти, но затова пък успяваше да разправи всичко на леля Александра; тя на свой ред го доверяваше на Атикус и той, според настроението си, или го забравяше, или ми се караше здравата. Но сега за първи път чух Атикус да отговаря рязко: