— Сестро, мъча се колкото мога, да ги възпитавам!
Ставаше дума за това, че съм ходела в панталони.
Леля Александра беше фанатична по въпроса за моето облекло. Ако съм продължавала да ходя с панталони, никога нямало да стана истинска дама; когато й отвърнах, че с рокля не мога да направя нищо, тя ми каза, че никога не трябвало да правя нещо, за което са необходими панталони. Леля Александра си представяше моите занимания така: да си играя с малки печки, да нося сервизчета за чай и да си слагам огърлицата от изкуствени перли, която ми беше подарила при рождението ми; освен това, да бъда слънчев лъч в самотния живот на баща си. Подхвърлих, че и с панталони мога да бъда слънчев лъч, но леля каза, че трябвало да се държа като слънчев лъч, че когато съм се била родила, съм била добра, но всяка година съм ставала все по-лоша. Тя непрекъснато ме оскърбяваше и дразнеше, но аз поисках обяснение от Атикус и той ми отговори, че в семейството имало вече достатъчно слънчеви лъчи, затова нека съм си гледала моите работи, за него съм била добра и такава, каквато съм си.
По време на коледния обед мене ме поставиха на една масичка в столовата; Джем и Френсис седнаха заедно с възрастните. Леля Александра продължаваше да ме изолира дълго след като Джем и Френсис бяха повишени да сядат на голямата маса. Често се чудех каква ли пакост си представя, че ще направя — може би ще скоча и ще захвърля нещо? Понякога мислех да я помоля да седна поне веднъж на голямата маса заедно с всички и щях да й покажа колко възпитана бих могла да бъда; в края на краищата, в къщи всеки ден ядях без особени гафове. Помолих Атикус да употреби влиянието си по този въпрос, но той каза, че нямал влияние — били сме гости и трябвало да сядаме, където тя ни посочи. Каза също, че леля Александра не разбирала от момичета, защото тя самата нямала дъщери.
Но с готвенето си леля Александра изкупваше всичко: три месни блюда, сушени зеленчуци от килера й; компот от праскови, два вида сладкиши — всичко това съставяше скромният коледен обед. След него възрастните се отправиха към всекидневната и полузамаяни насядаха. Джем легна на пода, а пък аз тръгнах към задния двор.
— Сложи си палтото — каза сънено Атикус, но аз реших, че не съм го чула.
Френсис седна до мене на задните стъпала.
— Никога не съм яла толкова вкусни неща — казах аз.
— Баба е чудесна готвачка — съгласи се Френсис. — Ще ме научи и мене да готвя.
— Момчетата не готвят. — Аз се изсмях, като си представих Джем с кухненска престилка.
— Баба казва, че всички мъже трябва да се научат да готвят, че мъжете трябва да бъдат внимателни към жените си и да им прислужват, когато жените им не се чувствуват добре — обясни братовчед ми.
— Не искам Дил да ми прислужва — казах аз. — Предпочитам аз да му прислужвам.
— Дил ли?
— Да. Ти недей разправя още за това — ние двамата с него, щом пораснем, ще се оженим. Миналото лято той ми поиска ръката.
Френсис подсвирна.
— Какво, да не би да е лош, а? — попитах аз. — Съвсем не е лош.
— Онова хлапе ли, дето баба казва, че прекарвало всяко лято у мисис Рейшъл?
— Точно той.
— Знам всичко за него — каза Френсис.
— Какво знаеш за него?
— Баба казва, че нямал къща…
— Има си, живее в Меридиан.
— … и че ходел от роднина на роднина, а мисис Рейшъл го вземала всяко лято.
— Френсис, това не е вярно!
Френсис ми се захили.
— Понякога си много глупава, Джин-Луиза. Но от тебе не може да се очаква нещо повече.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом чичо Атикус те оставя да скиташ с разни безпризорни, това си е негова работа, както казва баба. Грешката не е твоя. Също така не е твоя грешка, че чичо Атикус е чернолюбец, но аз ще ти кажа, че това позори семейството…
— Ей, Френсис, какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Точно каквото казах. Баба казва, че не стига, дето ви е оставил да подивеете, а на всичко отгоре е станал чернолюбец и ние вече не можем да се мернем по улиците на Мейкомб. Опропастява цялото семейство, ето какво прави!
Френсис скочи и хукна по галерията до старата кухня. Застанал на безопасно разстояние, той викна:
— Той е чернолюбец!
— Не е! — изревах аз. — Не знам какво искаш да кажеш, но ще престанеш веднага!
Скочих от стъпалата и изтичах по галерията. Не беше трудно да хвана Френсис за яката. Казах му бързо да си вземе думите назад.
Френсис се отскубна и избяга в старата кухня.
— Чернолюбец! — извика той.
Когато дебнеш жертвата си, най-добре е да не бързаш. Ти си мълчи, тя сигурно ще бъде обхваната от любопитство и ще си подаде носа. Френсис се появи на кухненската врата.