Злата участ на тази къща бе започнала много години преди Джем и аз да се родим. Всички врати в града били открити за Редлиевци, но те живееха твърде затворено, а в Мейкомб това се смята за непростим грях. Те не посещаваха църква, главното развлечение на Мейкомб, а се молеха на бога у дома си: мисис Редли много рядко пресичаше улицата да изпие едно сутрешно кафе със съседките си и никога не бе посещавала мисионерското дружество. Мистър Редли всяка сутрин излизаше в единадесет и половина и само след половин час се връщаше. Понякога той носеше голяма кафява кесия и съседите предполагаха, че кесията съдържа продукти за семейството. Аз не знаех с какво си изкарва хляба старият мистър Редли — Джем казваше, че „купувал памук“, учтив израз за безделие, — но мистър Редли, жена му и техните двама сина живееха в нашия град от незапомнени времена.
В неделни дни капаците и вратите на тяхната къща оставаха затворени, което също противоречеше на обичаите в Мейкомб: вратите се затваряха само в студено време и при болест. Неделята беше ден за гости: жените си слагаха корсети, мъжете сака, а децата обуваха обувки. Но никой от съседите в неделя не изкачваше стъпалата на Редлиевци, за да извика: „Ехей!“ Тяхната къща нямаше стъклени врати. Веднъж попитах Атикус дали някога са имали такива врати; Атикус каза, че имали, но преди аз да се родя.
Между съседите се разказваше легендата, че когато по-младият син на Редли бил малък, той се сдружил с няколко Кънингамовци от Олд Саръм — многолюдно и съмнително племе, в северната част на окръга — и с тях образувал единствената банда, която е съществувала някога в Мейкомб. Постъпките им не били кой знае какви, но достатъчни, за да заговори градът за тях и да бъдат публично порицани от три църковни катедри; те се навъртали около бръснарницата; в неделни дни се качвали на автобуса за Абътсвил и отивали на кино; ходели на танци в „Капка роса и риболовен лагер“, комарджийско заведение край реката; и дори се опитвали да пият уиски. Никой в Мейкомб нямал достатъчно смелост да каже на мистър Редли, че синът му се е свързал с лоша компания.
Една нощ момчетата получили внезапен пристъп на повишено настроение, минали на заден ход през площада с една взета назаем раздрънкана кола, оказали съпротива, когато старият църковен пазач мистър Конър се опитал да ги арестува, и го заключили в бараката на съда. Целият град решил, че нещо трябва да се направи; мистър Конър заявил, че ги познал до един и че той няма да остави това така, и момчетата били изправени пред съда, обвинени в хулиганство, нарушение на обществения ред, обида на служебно лице и неприличен език в присъствието на дами. Съдията попитал мистър Конър защо е включил и последното обвинение. „Те ругаеха високо“ — отговорил мистър Конър — и той бил сигурен, че всички дами в Мейкомб са ги чули. Съдията решил да изпрати момчетата в занаятчийското училище на щата, където понякога изпращаха момчета само за да имат свястна храна и покрив над главата си: това училище не беше затвор и не се считаше за позорно. Но мистър Редли бил на друго мнение. Ако съдията пуснел Артър, мистър Редли щял да се погрижи той повече да не безпокои никого. Съдията знаел, че може да се разчита на думата на мистър Редли и охотно се съгласил.
Другите момчета постъпили в занаятчийското училище и получили най-доброто средно образование, което може да се получи в нашия щат; един от тях впоследствие дори завърши висшето техническо училище в Обърн. А къщата на Редли се затворила и за делниците, и за празниците и цели петнадесет години никой не видял по-младия син на мистър Редли.
Един ден, Джем смътно помнеше, че пак се чуло за Бу Редли и няколко души го видели, но не и Джем. Той ми казваше, че Атикус не обича да говори за Редлиевци; когато Джем го попитал, Атикус му отвърнал да си гледа работата и да остави другите да си гледат своята работа, което било тяхно право; Джем обаче добавяше, че Атикус тогава поклатил глава и добавил; „Хм, хм, хм.“