Затова пък Джем получаваше повечето свои сведения от мис Стефани Крауфорд, наша съседка и стара клюкарка, която казваше, че знаела цялата история. Според мис Стефани, веднъж Бу седял във всекидневната, изрязвал парчета от „Мейкомб трибюн“ и ги лепял в албум. Баща му влязъл в стаята. Когато мистър Редли минал край него, Бу забил ножицата в крака на баща си, издърпал я, изтрил я в панталоните си и продължил своите занимания.
Мисис Редли изскочила на улицата и започнала да крещи, че Артър иска да ги убива, но шерифът дошъл л заварил Бу да си седи във всекидневната и да реже парчета от вестника. По онова време Бу бил на тридесет и три години.
Мис Стефани разправяше как били подметнали на мистър Редли, че би било добре за Бу да прекара известно време в Тускалуза, но той отвърнал, че нито един Редли няма да попадне в лудница. Бу не бил луд, а само от време на време ставал раздразнителен. Мистър Редли се съгласил, че е правилно да го затворят, но настоял да не обвиняват Бу в нищо, защото той не бил престъпник. Шерифът не се решил да го вкара в затвора, където имало негри, и Бу бил затворен в мазето на съда.
Джем смътно си спомняше връщането на Бу от мазето в къщи. Мис Стефани Крауфорд разправяше как някои членове на градския съвет казали на мистър Редли, че ако не си вземе Бу, той щял да умре в мазето от влагата и плесента. Освен това Бу не можел да живее вечно за сметка на окръга.
Никой не знаеше какви заплахи използуваше мистър Редли, за да не позволи на Бу да излезе навън… но Джем смяташе, че повечето време мистър Редли го държи завързан с вериги за кревата. Атикус обаче каза „не“ — не било така, имало и други начини да се превърне човек в зъл дух.
Помня, че понякога виждах мисис Редли да отваря външната врата и да полива своите цветя. Но всеки ден ние с Джем виждахме как мистър Редли отива в града и се връща. Той беше слаб, жилест човек с безцветни очи, толкова безцветни, че не отразяваха светлината. Скулите му бяха остри, устата широка, горната устна тънка, а долната дебела. Бил толкова праведен, разправяше мис Стефани Крауфорд, че приемал божието слово за свой единствен закон, и ние й вярвахме, защото мистър Редли вървеше изправен като гръмоотвод.
Той никога не ни говореше. Когато минаваше край нас, ние навеждахме очи и казвахме: „Добър ден, сър“, а той отговаряше с покашляне. По-големият син на мистър Редли живееше в Пенаскола; идваше си в къщи за Коледа и беше един от малкото хора, които виждахме да влизат или да излизат от техния дом. Казваха, че от деня, в който мистър Редли отвел Артър у дома, къщата умряла.
Но един ден Атикус ни каза, че ще ни скъса ушите, ако вдигаме шум в двора, и даде право на Калпурния да направи същото в негово отсъствие. Мистър Редли беше на смъртно легло.
Той не бързаше да умира. От двете страни на улицата бяха сложени дървени магарета, тротоарът бе покрит със слама и отклониха движението по задната улица. При всяко свое посещение доктор Рейнолдс паркираше колата си пред нашата къща и отиваше пеша до къщата на Редли. Най-сетне махнаха дървените магарета и ние застанахме пред вратата да гледаме как мистър Редли за последен път минава край нашата къща.
— Отива си най-долният човек на земята — измърмори Калпурния и замислено плю в двора. Ние я погледнахме изненадани, защото Калпурния рядко обсъждаше поведението на белите.
Съседите мислеха, че щом мистър Редли си замине, Бу ще излезе, но бяха сгрешили — по-големият брат на Бу се върна от Пенаскола и зае мястото на мистър Редли. Единствената разлика между него и баща му беше във възрастта. Джем казваше, че и мистър Натан Редли „купувал памук“. Но мистър Натан ни проговаряше, когато му казвахме „добър ден“, а понякога го виждахме да се връща от града със списания под ръка.
Колкото повече разправяхме на Дил за Редлиевци, толкова повече искаше той да знае, толкова повече се заседяваше, прегърнал ъгловия стълб, толкова повече се замисляше.
— Интересно ми е какво прави вътре — мърмореше той. — Може всеки миг да си подаде носа от вратата.
— Той излиза, когато е съвсем тъмно — каза Джем. — Мис Стефани Крауфорд ми разправи как веднъж се събудила посред нощ и го видяла да гледа през прозореца право в нея… каза, че главата му била като череп. Ти не си ли се будил посред нощ и не си ли го чувал, а, Дил? Той ходи така… — Джем провлачи крака по чакъла. — Защо мислиш, че мис Рейшъл се заключва толкова? Много сутрини съм виждал дирите му в нашия заден двор, а една нощ го чух да драска по задната врата, но докато Атикус излезе, той изчезнал.
— Интересно ми е как изглежда — каза Дил. Джем обрисува достатъчно добре Бу: според дирите от стъпките му, той бил шест и половина фута висок8, ядял сурови скакалци, а също и котките, които успявал да хване, затова ръцете му били окървавени — ако ядеш сурови животни, никога не можеш да измиеш кръвта от ръцете си. През цялото му лице минавал дълъг, назъбен белег; имал само няколко зъба, жълти и развалени; очите му изскачали, а от устата течала слюнка.