— Хайде да го накараме да излезе — предложи Дил. — Ще ми се да го видя как изглежда.
Джем каза, че ако Дил иска да бъде убит, то трябва да отиде и да почука на тяхната врата.
Нашата първа акция се състоя, само защото Дил се обзаложи с Джем на „Сивият призрак“ срещу два „Том Суифта“, че Джем не смее да влезе по-навътре от външната врата на Редли. През целия си живот Джем не беше отклонил нито едно предизвикателство.
Джем мисли по въпроса цели три дни. Изглежда, че честта му беше по-скъпа от живота, защото Дил лесно го предизвика.
— Бъз те е — каза Дил първия ден.
— Не ме е бъз, но не е прилично — отвърна Джем.
— Бъз те е дори с палеца си да стъпиш в двора — каза Дил на следващия ден.
Джем възрази, че не го е бъз, защото всеки ден минавал край Редли на път за училище.
— Да, ама винаги тичащ — казах аз.
На третия ден вече Дил го довърши, като заяви на Джем, че хората в Меридиан не били толкова страхливи, колкото хората в Мейкомб, и че никога не бил виждал толкова бъзливи хора, колкото в Мейкомб.
Това беше достатъчно — то накара Джем да отиде до ъгъла, да спре там, да прегърне стълба и да се вгледа във вратата, която нелепо висеше на грубите си панти.
— Но трябва да ти е ясно, Дил Харис, че той ще ни убие всичките — каза Джем, когато отидохме при него. — Да не кажеш после, че аз съм виновен, когато ти избоде очите. Помни, че сам си го поиска!
— Теб все те е бъз — измърмори търпеливо Дил. Джем искаше Дил, да разбере веднъж завинаги, че не го било бъз от нищо.
— Не, просто не мога да измисля как да го изкарам, без да ни хване.
Освен това Джем трябваше да мисли за своята по-малка сестра.
Като каза това, разбрах, че го е страх. Джем също бе казал, че трябвало да мисли за своята по-малка сестра, когато го предизвиквах да скочи от върха на къщата.
— Ами ако се претрепя, какво ще стане с теб? — попита той. След това скочи, падна без да се удари, и оттогава чувството му за отговорност към мене не се яви повече до мига, в който застана пред вратата на Редли.
— Значи не ти стиска? — попита Дил. — Щом е така, тогава…
— Дил, за такива неща трябва да се помисли — каза Джем. — Остави ме да помисля за минутка… то е все едно да накараш костенурка да си подаде главата…
— А как става това? — заинтересува се Дил.
— Като запалиш клечка кибрит под нея.
Аз казах на Джем, че ако мисли да запали къщата на Редлиевци, ще го обадя на Атикус.
Дил каза, че да се пали кибрит под костенурка било ужасно.
— Не е ужасно, ти само я убеждаваш по тоя начин, то не е като да я хвърлиш жива в огъня — изръмжа Джем.
— Откъде знаеш, че не я боли от кибрита?
— Костенурките нищо не усещат, глупчо — отвърна Джем.
— Брей, ти бил ли си костенурка, а?
— Боже мой, Дил! Остави ме да помисля… Слушай, ако започнем да хвърляме камъни…
Джем стоя и мисли толкова дълго, че Дил направи малка отстъпка.
— Добре, няма да ти се смея, че те е бъз и ще ти дам „Сивият призрак“, но ако отидеш и се допреш до къщата.
Джем се оживи.
— Ако само се допра до къщата ли? Дил кимна.
— Сигурен ли си? Да не ми поискаш после, като се върна?
— Не, само това — отвърна Дил. — Щом те види в двора, той сигурно ще се втурне след теб, а тогава ние със Скаут ще се метнем върху него, ще го съборим и ще го натиснем, додето му обясним, че няма да му сторим нищо лошо.
Напуснахме ъгъла, минахме пресечката пред къщата на Редли и застанахме пред външната врата.
— Хайде върви — каза Дил. — Ние със Скаут сме зад тебе.
— Отивам — отвърна Джем. — Сега не ме притеснявай!
Той стигна до ъгъла, после се върна, заоглежда пространството пред себе си, сякаш искаше да реши кой е най-добрият начин да проникне, мръщеше се и се чешеше по главата.
Тогава аз му се захилих злобно.
Джем отвори портата и хукна към къщата, плесна стената с длан и изтича обратно край нас. Той не изчака да види дали неговият набег е излязъл успешен. Дил и аз го последвахме по петите. Намерихме се в безопасност до нашата врата и задъхани се обърнахме.
Старата къща си беше същата, унила и сгърбена, но докато гледахме надолу по улицата, стори ни се, че виждаме как един от вътрешните капаци мърда. Щрак! Леко, едва забележимо движение и къщата отново замря.