— За какво да плача, мистър Реймънд? — мъжкото достойнство на Дил се пробуди.
— Да плачеш, когато хората измъчват други хора, без да помислят дори. За това как белите мъчат черните, без да помислят дори, че и те са хора.
— Атикус казва, че да измамиш черен е десет пъти по-лошо, отколкото да измамиш бял — измърморих аз. — Казва, че това е най-лошото нещо.
— Не мисля, че… — започна мистър Реймънд. — Слушай, мис Джин-Луиза, ти не разбираш още, че баща ти не е като другите, затова ще ти трябват още няколко години, ти още не познаваш света. Дори този град не познаваш още, но засега ще ти бъде достатъчно да се върнеш в съдебната зала…
А това ми припомни, че ще изпуснем целия кръстосан разпит на мистър Джилмър. Погледнах към слънцето и видях, че бързо се спуска зад покривите на магазините в западната част на площада. Намирах се между два огъня и не знаех какво да предпочета: мистър Реймънд или петата сесия на окръжния съд.
— Да вървим, Дил — казах аз, — мина ли ти вече?
— Аха. Щастлив съм, че се запознахме, мистър Реймънд, и благодаря за питието, което ми помогна.
Изтичахме обратно в съда, качихме се по стъпалата, по стълбите на двата етажа и се промъкнахме по перилата на галерията. Преподобният Сайкс ни беше запазил местата.
Залата се таеше в тишина и пак се почудих къде ли са бебетата. Пурата на съдията Тейлър беше малко кафяво петно в средата на устата му; мистър Джилмър пишеше в един от жълтите бележници върху своята маса и се мъчеше да надпревари секретаря на съда, чиято ръка хвърчеше по листовете.
— Ето на! — измърморих аз. — Изпуснахме го.
Атикус беше по средата на защитната си реч. Явно бе извадил някакви книжа от чантата си, защото те лежаха на масата. Том Робинсън си играеше с тях.
— … при липсата на всякакви преки доказателства, този човек е обвинен в престъпление и сега го съдят! Става въпрос за живота му…
Ощипах Джем.
— От колко време говори?
— Току-що привърши с уликите — пошепна Джем. — И ще спечелим, Скаут. Не виждам как можем да не спечелим! От пет минути говори. Така просто и ясно обясни всичко… както аз бих ти обяснил на тебе. Дори и ти щеше да разбереш.
— А мистър Джилмър дали…?
— Шт! Нищо ново, обикновените работи. Сега мълчи.
Пак погледнах надолу. Атикус говореше съвсем непринудено, все едно че диктуваше писмо. Разхождаше се бавно пред съдебните заседатели и съдебните заседатели го слушаха внимателно на вид: мърдаха глави, следейки стъпките му, и това ми се видя обещаващо. Може би, защото Атикус нямаше навика да вика.
Атикус се спря и направи нещо, което обикновено не правеше. Откачи верижката и часовника си, постави ги на масата и каза:
— Ако разреши съдът…
Съдията Тейлър кимна и после видях Атикус да прави нещо, което никога дотогава не бях виждала да прави, нито в къщи, нито навън: разкопча жилетката, разкопча яката, отпусна връзката и си свали сакото. Дотогава никога не бе разкопчавал нито една част от облеклото си, докато не се съблечеше за спане, и сегашната му постъпка ни порази, сякаш застана пред нас чисто гол. Спогледахме се с Джем ужасени.
Атикус бръкна с ръце в джобовете си и когато се върна при съдебните заседатели, видях как в светлината блестят златното копче на яката и краищата на писалката и молива.
— Господа — каза той и ние с Джем отново се спогледахме: като че беше казал „Скаут“. Гласът му беше загубил сухотата и равнодушието си — той говореше на съдебните заседатели, сякаш се бе срещнал с тях на ъгъла пред пощата.
— Господа — продължи той, — ще бъда кратък, бих искал да използвам времето, което ми остава, за да ви припомня, че това дело не е трудно и не изисква кой знае какво внимателно прецеждане на объркани факти. Тук вие трябва да бъдете убедени напълно, без сянка от съмнение, във вината на подсъдимия. По начало, този случай не трябваше изобщо да стига до съд. Случаят е ясен като две и две.
Обвинението не е представило абсолютно никакви медицински доказателства, че престъплението, в което обвиняват Том Робинсън, е извършено. Вместо това, обвинението разчита на показанията на двама свидетели, които показания кръстосаният разпит постави под съмнение и които освен това се отричат напълно от обвиняемия. Обвиняемият не е виновен, но виновникът се намира в съдебната зала.
Аз съчувствувам с цялото си сърце на главната свидетелка на обвинението, но това съчувствие не може да я оправдае, когато тя поставя в опасност живота на друг човек, за да избегне собствената си вина.