Уолтър поклати глава.
— Не, благодаря, госпожице — проточи той тихичко.
В гласа на мис Каролайн прозвуча нетърпение.
— Уолтър, ела да вземеш парите.
Уолтър отново поклати глава.
Когато Уолтър за трети път поклати глава, някой прошепна:
— Хайде, Скаут, кажи й.
Аз се обърнах и видях, че почти всички градски и всички извънградски деца ме гледаха втренчено. Ние с мис Каролайн вече два пъти бяхме беседвали и те сега ме гледаха с невинното убеждение, че взаимното познанство поражда по-дълбоко разбиране.
И аз снизходително станах в защита на Уолтър:
— Хм, мис Каролайн?
— Какво има, Джин-Луиза?
Струваше ми се, че бях обяснила достатъчно. За нас беше напълно ясно: Уолтър Кънингам най-безсрамно лъжеше. Той не си беше забравил обеда, а просто нямаше обед. Днес нямаше обед, нямаше да има и утре, и в други ден. Той вероятно никога през живота си не беше виждал на едно място три монети от по двадесет и пет цента.
Аз направих още един опит.
— Уолтър е от Кънингамовци, мис Каролайн.
— Не разбирам, Джин-Луиза?
— Няма нищо, госпожице, след време ще опознаете всички в окръга. Кънингамовци никога не са вземали нищо безплатно — нито подаръци от църквата, нито помощи от общината. Никога не са вземали нищо от никого и карат, с каквото имат. Нямат много, но карат само с него.
Специалните си познания за рода Кънингам — по скоро за един негов клон — бях получила миналата зима. Бащата на Уолтър беше клиент на Атикус. Една вечер в нашата всекидневна след дълъг скучен разговор за наследствени права и погасяване мистър Кънингам каза, преди да си тръгне:
— Мистър Финч, не знам дали някога ще мога да ви платя.
— Нека това да не ви тревожи, Уолтър — отвърна Атикус.
Попитах Джем какво е погасяване и Джем ми обясни, че това било особен вид гасене на пожар. После попитах Атикус дали мистър Кънингам ще ни плати изобщо.
— С пари няма да плати — отвърна Атикус, — но преди да изтече годината, трудът ми ще бъде възнаграден. Ще видиш.
И ние видяхме. Една сутрин Джем и аз открихме един товар дърва за горене в задния двор. По-късно пред задната врата се появи чувал орехи. За Коледа пристигна сандък с хубави борови клонки. Пролетта, когато намерихме един чувал прясна ряпа, Атикус каза, че мистър Кънингам му е заплатил с лихвите дори.
— Защо ти плаща така? — попитах аз.
— Защото това е единственият начин, по който може да ми плати. Той няма пари.
— А ние бедни ли сме, Атикус?
Атикус кимна.
— Да, бедни сме. Джем смръщи нос.
— Колкото Кънингамовци ли сме бедни?
— Не точно. Кънингамовци са фермери и кризата ги удари по-тежко.
Атикус каза, че хората с други професии са бедни, защото и фермерите са бедни. Окръгът Мейкомб беше предимно фермерски и затова при лекарите, зъболекарите и адвокатите трудно попадаха пари. Въпросът с погасяванията и наследствените права беше само част от грижите на мистър Кънингам. Другата им земя беше ипотекирана докрай и малкото пари, които печелеше в брой, отиваха за лихви. Ако си държеше езикът зад зъбите, мистър Кънингам можеше да получи обществена работа, но земята му щеше да пропадне, щом я оставеше на произвола, и той предпочиташе да ходи гладен, да пази земята си и да гласува, за когото си иска. Атикус каза, че мистър Кънингам произхожда от непреклонен род. И понеже Кънингамовци нямаха пари да платят на адвокат, те ни плащаха, с каквото могат.
— Не знаеш ли, че доктор Рейнолдс работи по същия начин? — каза Атикус. — На някои хора той взема един бушел11 картофи, за да помогне при раждането на бебе. А ти, госпожице Скаут, ако ми отделиш малко внимание, ще ти обясня и какво е наследствено право, и какво е погасяване. Понякога Джем обяснява изключително точно!
Ако бих могла да кажа тези неща на мис Каролайн, щях да спестя на себе си известни неприятности, а на мис Каролайн — последвалото разочарование, но не ми беше по силите да обяснявам така добре, както Атикус, затова казах:
— Вие го засрамвате, мис Каролайн. Уолтър не може да ви върне парите, защото те в къщи нямат двадесет и пет цента, а на вас не ви трябват дърва за горене.
Мис Каролайн застана като гръмната, после ме сграбчи за ръката и ме завлече при катедрата.
— Джин-Луиза, достатъчно съм те слушала тази сутрин — каза тя. — Ти всичко правиш, както не трябва. Протегни си ръката.
Аз помислих, че ще плюе в ръката ми, понеже това беше единствената причина някой в Мейкомб да си протегне ръката: по този осветен от вековете начин се сключваха всички устни договори, уговорки и обещания. Зачудих се какво има да се уговаряме с нея и се обърнах за отговор към класа, но първокласниците ме гледаха с удивление. Мис Каролайн взе линията си, тупна ме леко пет-шест пъти по ръката и ми каза да застана в ъгъла. Когато най-после класът разбра, че мис Каролайн ме е набила, в стаята се разрази буря от смях.