Джем продължи да се хили. С мълчаливо, кимване Калпурния се съгласи Дил да вечеря у нас.
— Позвъни веднага на мисис Рейшъл и й кажи къде си — нареди му тя. — Тя се преби да те търси… Ще видиш, още утре сутрин ще те изпрати обратна в Меридиан!…
Леля Александра ни посрещна и едва не припадна, когато Калпурния й каза къде сме били. Стори ми се, че се засегна, когато й съобщихме, че Атикус ни е съобщил да се върнем, защото по време на вечерята не продума. Само подбутваше храната в чинията си и тъжно я поглеждаше. Калпурния отмъстително ни насипа чиниите с картофена салата и шунка, наля мляко в чашите ни и все си мърмореше с различни интонации:
— Засрамете се! И да ядете бавно! — изкомандува тя накрая.
Преподобният Сайкс беше запазил местата ни. С учудване разбрахме, че сме се бавили почти цял час и също с учудване видяхме, че в залата не бяха станали значителни промени: мястото на съдебните заседатели беше празно, обвиняемият го нямаше; съдията Тейлър също си беше излязъл, но се появи точно, когато сядахме.
— Почти никой не е мръднал от мястото си — каза Джем.
— Поразмърдаха се, щом съдебните заседатели се оттеглиха — обясни преподобният Сайкс. — Мъжете донесоха вечеря на жените, а те нахраниха бебетата.
— От колко време ги няма? — попита Джем.
— Около тридесет минути. Мистър Финч и мистър Джилмър поговориха още малко и съдията Тейлър даде напътствие на съдебните заседатели.
— Какво говори? — попита Джем.
— Какво каза, ли? О, много добре говори. Не мога да се оплача — беше напълно безпристрастен. Каза им, че ако вярват в едното, трябва да издадат една присъда, а ако вярват в другото — друга присъда. Стори ми се, че клони малко на наша страна… Преподобният Сайкс се почеса по главата.
Джем се усмихна.
— Той не трябва да клони на ничия страна, ваше преподобие, но не се безпокойте, ние спечелихме — каза той важно. — Не виждам, след всичко, което чухме, как биха могли съдебните заседатели да не го оправдаят.
— Не бъдете толкова сигурен, мистър Джем. Досега не съм виждал съдебните заседатели да решат в полза на черен против бял.
Но Джем не се съгласи с преподобния Сайкс и ние трябваше да изслушаме неговия дълъг преглед на уликите и мислите му по отношение на изнасилването; ако момичето ти разреши, това не било изнасилване, но в щата Алабама момичето трябва да бъде най-малко на осемнадесет години — Майела беше на деветнадесет. И явно, че е трябвало да рита и да вика, съпротивата й да бъде преодоляна и най-вече — да изпадне в безсъзнание. А ако момичето беше под осемнадесет години, нямаше нужда от всичко това.
— Мистър Джем — несмело го прекъсна преподобният Сайкс, — малките дами не бива да слушат такива неща.
— О, тя не разбира за какво говорим — отвърна Джем. — Скаут, това са работи за по-възрастни и ти не ги разбираш, нали?
— Нищо подобно, разбирам всяка твоя дума — сигурно съм била много убедителна, защото Джем млъкна и вече не заговори по този въпрос.
— Колко е часът, ваше преподобие?
— Наближава осем.
Погледнах и видях Атикус да се разхожда с ръце в джобовете; мина покрай прозорците и се отправи покрай парапета към мястото на съдебните заседатели. Погледна зад преградата, огледа съдията Тейлър, седнал на своя трон, и се върна, откъдето беше тръгнал. Улових погледа му и му махнах. Той отвърна на поздрава с кимване и продължи да се разхожда.
Но служебните лица в съда, Атикус, мистър Джилмър, заспалият дълбоко съдия и Берт, бяха единствените, които се държаха нормално. Никога не съм виждала толкова тиха претъпкана съдебна зала. От време на време някое бебе неспокойно изплакваше, някое дете изтичваше навън, но възрастните мълчаха, сякаш бяха в църква. В галерията негрите около нас седяха или стояха в библейско спокойствие. Старият часовник на съда се напрегна предварително и удари с трясък осем пъти така, че ни разтърси мозъка на костите.
Когато часовникът удари единадесет, аз вече не чувствувах нищо; бях уморена от борбата си със съня и си позволих да подремна върху удобното рамо на преподобния Сайкс. Разбудих се и направих искрено усилие да не заспивам — погледнах в залата и се съсредоточих върху главите под мене: имаше шестнадесет плешиви, четиринадесет мъже можеха да минат за червенокоси, четиридесет глави бяха в различни оттенъци между кафяво и черно и си спомних нещо, което ми беше казал Джем по времето, когато за кратко се беше увлякъл от психологически опити: той твърдеше, че ако достатъчен брой хора, например цял стадион, съсредоточат мислите си само върху едно нещо, да кажем, ако поискат да се запали едно дърво в гората, дървото ще се запали от само себе си. Хрумна ми мисълта, какво би станало, ако помоля всички в залата да се съсредоточат и да поискат оправдание за Том Робинсън, но се сетих, че ако всички са уморени като мене, няма да излезе нищо.