Дил беше заспал дълбоко, с глава върху рамото на Джем, а Джем мълчеше.
— Не се ли бавят много? — попитах го аз.
— Бавят се, разбира се, Скаут — отвърна той щастливо.
— А ти казваше, че няма да продължи повече от пет минути.
Джем повдигна вежди.
— Има неща, които не разбираш — каза той, но аз бях прекалено уморена, за да споря с него.
Но изглежда, че не съм била съвсем сънлива, защото почувствувах как някакво особено усещане се промъква в мен. Беше също като миналата зима и аз потръпнах, въпреки горещината. Това ми чувство нарасна, докато атмосферата в залата заприлича на студено февруарско утро, когато присмехулниците мълчат и дърводелците са престанали да чукат по новата къща на мисис Моди, а всички съседски врати са плътно затворени като вратата на Редлиевци. Изоставена, празна улица, в очакване — макар че залата бе претъпкана с хора. Горещата лятна нощ не се различаваше от зимната утрин. Мистър Хек Тейт беше влязъл в залата и говореше с Атикус, а на мене ми се стори, че е с ботуши и с ловджийска куртка. Атикус бе спрял да се разхожда и бе сложил крак върху пръчката на един стол; когато слушаше мистър Тейт, той бавно гладеше бедрото си с ръка. Всяка минута очаквах мистър Тейт да каже: „Застреляйте го, мистър Финч…“
Но мистър Тейт каза гласно:
— Приканвам съдебната зала към ред!
Главите под нас се изправиха. Мистър Тейт напусна залата и се върна с Том Робинсън. Той отведе Том до мястото му зад Атикус и застана до него. Съдията Тейлър се беше събудил и внезапно застана нащрек, загледан в празните места на съдебните заседатели.
После всичко стана като на сън; видях съдебните заседатели да се връщат — движеха се като подводни плувци. Гласът на съдията Тейлър беше слаб и идваше от много далече. Забелязах нещо, което само дете на адвокат би могло да забележи, понеже само такова дете би внимавало за това, сякаш гледах как Атикус излиза на улицата, прикладва пушката и натиска спусъка, но през цялото време знаех, че пушката е празна.
Съдебните заседатели никога не поглеждат обвиняем, когото са признали за виновен, и когато тези съдебни заседатели влязоха, нито един от тях не погледна към Том Робинсън. Старшият от тях подаде листче хартия на мистър Тейт, който го подаде на секретаря, а той, от своя страна, го подаде на съдията…
Затворих очи. Съдията Тейлър отброяваше гласовете на съдебните заседатели: „Виновен… виновен… виновен… виновен…“
Погледнах Джем; беше стиснал парапета и ръцете му бяха побелели; рамената му потръпваха, сякаш всяко „виновен“ беше удар с нож между тях.
Съдията Тейлър говореше нещо. Държеше чукчето в ръката си, но не го използуваше. Като през мъгла видях Атикус да събира някакви книжа от масата и да ги натиква в чантата си. Затвори я, отиде при секретаря на съда и му каза нещо, кимна на мистър Джилмър, отиде при Том Робинсън и му прошепна нещо. Докато му шепнеше, Атикус сложи ръка върху рамото на Том. Атикус си взе сакото от облегалката на стола и го наметна. После напусна съдебната зала, но не през вратата, от която обикновено излизаше, сигурно е искал да си отиде по най-прекия път у дома, защото тръгна бързо по средната пътека към южния изход. Наблюдавах главата му до вратата. Той не погледна нагоре.
Някой ме побутна, но аз не исках да откъсна очи от хората под нас и от Атикус, който самотен вървеше по пътеката.
— Мис Джин-Луиза?
Огледах се, всички стояха прави. Около нас и на отсрещния балкон негрите ставаха на крака. Гласът па преподобния Сайкс ми се стори също така далечен, както и гласът на съдията Тейлър.
— Станете права, мис Джин-Луиза. Минава вашият баща.
22
Дойде ред да се разплаче и Джем. Пробивахме си път сред шумната, весела тълпа, а по неговото лице се стичаха гневни сълзи.
— Не е справедливо — мърмореше той по целия път чак до ъгъла на площада, където намерихме Атикус да ни чака. Атикус стоеше под уличния фенер, сякаш нищо не се беше случило: жилетката му беше закопчана, яката и връзката — на мястото си, верижката на часовника му проблясваше и той си беше възвърнал обичайната невъзмутимост.
— Не е справедливо, Атикус — каза Джем.
— Не е, сине, не е справедливо. Тръгнахме си за в къщи.
Леля Александра ни чакаше. Беше по пеньоар, и можех да се закълна, че под него имаше корсет.
— Много съжалявам, братко — измърмори тя.