— Ще дойда с тебе — каза Дил.
Носът на мис Стефани потръпваше от любопитство. Искаше да разбере кой ни е разрешил да ходим в съда… Тя не ни видяла, но тази сутрин из целия град се разправяло, че сме били на негърския балкон. Атикус ли ни е изпратил там, за да… сигурно не е могло да се диша сред всички тези… Дали Скаут е разбрала за какво става дума… А не сме ли се чувствували много зле, когато сме видели, че баща ни губи делото?
— Мълчи, Стефани — с леден тон я сряза мисис Моди. — Нямам намерение да стърча цяла сутрин на верандата… Джем Финч, повиках те, за да разбера дали ти и приятелите ти искате малко сладкиш. В пет часа съм станала да го правя, така че ще бъде по-добре да отговорите с „да“. Извини ни, Стефани, довиждане, мистър Ейвъри.
Върху кухненската маса на мисис Моди имаше два малки сладкиша и един голям. На мисис Моди не й приличаше да забрави Дил и сигурно това се е отразило върху лицата ни. Но ние разбрахме, защо е така, когато тя отряза едно парче от големия сладкиш и го даде на Джем.
Докато ядяхме, усещахме как по този начин мисис Моди ни съобщаваше, че нейното отношение към нас не се е изменило с нищо. Тя седеше на един кухненски стол и мълчаливо ни гледаше.
— Не се безпокой, Джем — проговори ненадейно тя. — Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат.
Когато си стоеше в къщи и се готвеше да произнесе дълга реч, мисис Моди разтваряше пръсти, опираше ги в коленете и си оправяше челюстта. Така постъпи и сега. Ние зачакахме.
— Искам само да ви кажа, че на този свят има хора, които са родени да вършат вместо нас най-неблагодарната и черна работа. Вашият баща е един от тези хора.
— О, да — каза Джем.
— Никакво „о, да“, господинчо — каза мисис Моди, долавяйки безнадеждните нотки в гласа на Джем. — Още не си достатъчно пораснал, за да прецениш това, което ти казвам.
Джем се вглеждаше в изядения наполовина сладкиш.
— Чувствувам се като гъсеница в пашкул — обясни той. — Като човече, заспало на топло място! Винаги си мислех, че хората от Мейкомб са най-добрите хора на света. Поне така ми се вижда.
— Ние сме най-сигурните хора на света — каза мис Моди. — Рядко трябва да доказваме, че сме истински християни, но когато се наложи, имаме хора като Атикус, които да го докажат.
Джем се усмихна тъжно.
— Добре щеше да бъде и другите хора от окръга да мислят така.
— Ти не можеш и да предположиш колко много сме тия, които мислим така.
— Кой? — Джем повиши глас. — Кой от този град си мръдна пръста да помогне на Том Робинсън, кажете кой?
— Най-напред черните му приятели и те са хора като нас. Хора като съдията Тейлър. Хора като Хек Тейт. Спри да ядеш и помисли, Джем. Не ти ли е идвало на ум, че не случайно съдията Тейлър определи Атикус за защитник на този момък? Че съдията Тейлър е имал причини за това?
Тази мисъл беше интересна. За служебен защитник обикновено определяха Максуел Грин, най-младия придатък към мейкомбската адвокатура, който се нуждаеше от повече практика. Значи, трябваше Максуел Грин да защищава Том Робинсън.
— Помислете по този въпрос — продължи мисис Моди. — Това не е случайно. Снощи седях на верандата и чаках. Седях, и чаках да се зададете по тротоара и докато чаках, мислех: Атикус Финч няма да спечели, не може да спечели, но той е единственият човек в нашия край, който в подобно дело може да застави съдебните заседатели да се бавят толкова дълго. И си помислих, че правим крачка напред, вярно, бебешка крачка, но все пак крачка.
— Лесно е да се говори така… нашите християнски съдии и адвокати не могат да се справят с дивите съдебни заседатели — измърмори Джем. — Щом порасна…
— По това ще трябва да поговориш с баща си — заключи мисис Моди.
Слязохме по новите прохладни стъпала на мисис Моди, излязохме на слънце и видяхме мистър Ейвъри и мисис Стефани Крауфорд все още да разговарят. Бяха се спуснали по тротоара и стояха пред къщата на мис Стефани. Мисис Рейшъл се приближаваше към тях.
— Като порасна, сигурно ще стана клоун — каза Дил.
Ние с Джем се спряхме.
— Да, клоун, повтори Дил. — За нищо друго не ме бива с хората, освен да им се присмивам, затова ще вляза в някой цирк и ще се късам от смях.
— Ти съвсем го обърка, Дил — каза Джем. — Клоуните са тъжни и хората се смеят над тях самите.
— Аз пък ще бъда нов клоун. Ще заставам на средата на арената и ще се смея над хората. Погледнете ги само — посочи той, — на всичките им трябва да яхнат по една метла. Та леля Рейшъл и без това го прави.
Мис Стефани и мисис Рейшъл махаха нетърпеливо към нас и с това сякаш потвърждаваха забележката на Дил.
— О, по дяволите! — въздъхна Джем. — Ще бъде грозно, ако не отидем.