Нещо не бе наред. Мистър Ейвъри беше почервенял от непрекъснато кихане и едва не ни събори на тротоара, когато се приближихме. Мис Стефани трепереше от възбуда, а мисис Рейшъл хвана Дил за рамото.
— Върви в задния двор и стой там — каза тя. — На улицата става опасно.
— Какво има? — попитах аз.
— Още ли не сте чули? Целият град говори…
В този миг леля Александра се появи на вратата и ни повика, но беше вече твърде късно. Мис Стефани с удоволствие ни съобщи: сутринта мистър Боб Юел спрял Атикус на ъгъла пред пощата, заплюл го в лицето и му казал, че цял живот ще го дебне, но ще се разправи с него.
23
— Бих предпочел Боб Юел да не дъвче тютюн — само това ни каза Атикус по този повод.
Според думите на мис Стефани Крауфорд, всичко станало така: Атикус излизал от пощата и мистър Юел се приближил към него, наругал го, заплюл го и му се заканил, че ще го убие. Мис Стефани (тя го разправяше за втори път вече и беше видяла всичко със собствените си очи — връщала се от бакалницата), мис Стефани каза, че Атикус и окото не му мигнало, само извадил носната си кърпа, избърсал си лицето и спокойно изслушал ужасните думи, с които го нарекъл мистър Юел и които тя за нищо на света не би повторила. Мистър Юел беше ветеран в съмнителни битки; това и спокойствието на Атикус сигурно са го накарали да попита:
— Много си надут значи, за да се биеш, а, чернолюбецо, а, копелдако мръсен?
И мис Стефани ни каза, че Атикус отвърнал:
— Не, много стар съм — сложил ръце в джобовете си и отминал. Трябва да му се признае на Атикус — каза мис Стефани, — понякога може здраво да те среже.
На нас с Джем това съвсем не ни се видя забавно.
— А на времето си е бил най-добрият стрелец в окръга — казах аз. — Той би могъл…
— Знаеш, че не иска да носи оръжие, Скаут. Дори няма… — отвърна Джем. — Знаеш, че дори онази нощ пред съда не беше взел оръжие. Казвал ми е, че да носиш оръжие, значи да си търсиш белята.
— Сега е друго нещо — настоях аз. — Нека го помолим да вземе назаем.
Помолихме го, а той каза: „Глупости“.
Дил беше на мнение, че бихме могли да трогнем Атикус; в края на краищата, ако мистър Юел го убие, ние ще умрем от глад, освен това ще ни отгледа леля Александра, а първото нещо, което тя ще направи след смъртта на Атикус, ще бъде да уволни Калпурния. Джем каза, че може би ще има резултат, ако се разплача и припадна, защото съм малка и момиче. Но и това не помогна.
Но като ни видя, че се мъкнем унило из къщи, не ядем и не проявяваме интерес към обикновените си занимания, Атикус разбра колко силно сме изплашени. Една вечер той изкуши Джем с ново футболно списание; после видя, че Джем го прелисти и го захвърли и попита:
— Какво те тревожи, сине?
— Мистър Юел — прямо отвърна Джем.
— Какво се е случило?
— Нищо не се е случило. Страхуваме се за тебе и смятаме, че трябва да вземеш някакви мерки срещу него.
— Какво да правя? Да го накарам да подпише спогодба за ненападение ли? — усмихна се невесело Атикус.
— Щом такъв човек, казва, че ще се разправи с тебе, това не е шега.
— Когато го каза, той не се шегуваше — обясни Атикус. — Джем, опитай се за минута да влезеш в кожата на Боб Юел. На съда аз казах, че не може да се вярва на нито една негова дума, ако някой преди това изобщо му е вярвал. Той трябва да си отмъсти по някакъв начин, хора като него не могат другояче. И така, ако плюнката в лицето ми и заплахата са спестили един бой на Майела Юел, аз с удоволствие ще ги понеса. Той трябваше да си изкара яда на някого и аз предпочитам да си го изкара на мене вместо на децата си. Разбираш ли?
Джем кимна.
Леля Александра влезе в стаята, тъкмо когато Атикус казваше:
— Няма защо да се страхуваме от Боб Юел, онази сутрин той си изкара яда.
— Не съм напълно сигурна, Атикус — каза тя. — Хора като него са способни на всичко, за да си отмъстят. Знаеш ги що за хора са.
— Какво може да ми стори Юел, сестро?
— Нещо зад гърба — каза леля Александра. — Уверявам те.
— В Мейкомб е трудно да направиш нещо зад гърба на човека — отвърна Атикус.
След този разговор ние не се страхувахме вече. Лятото си отиваше и не си губихме времето напразно. Атикус ни увери, че нищо няма да се случи с Том Робинсън, докато делото му не се разгледа в по-горната инстанция, и че има голяма вероятност да го освободят или поне да върнат делото за преразглеждане. Том беше в затворническата ферма Енфилд, на около седемдесет мили от нас, в окръга Честър. Попитах Атикус дали разрешават свиждане на жена му и децата му, но Атикус каза, че не разрешавали.
— А какво ще стане с него, ако отхвърлят жалбата? — попитах аз една вечер.