Атикус се облегна в люлеещия се стол — беше доволен от Джем.
— Чудех се кога ще се досетиш — каза той. — Има много причини. Най-напред мисис Моди не може да бъде съдебен заседател, защото е жена.
— Искаш да кажеш, че в Алабама жените не могат?… — възмутих се аз.
— Точно така. Предполагам, че това е, за да се предпазят нежните дами от дела като това на Том. После — Атикус се усмихна, — тогава надали бихме могли да завършим поне едно дело… понеже дамите постоянно ще го прекъсват, за да задават въпроси.
Ние с Джем се изсмяхме. Мисис Моди щеше да изглежда внушителна като съдебен заседател. Помислих си за мисис Дюбоуз в нейния стол за инвалиди, „Престани да чукаш, Джон Тейлър, искам да попитам нещо този човек“. Може би нашите прадеди са постъпили разумно — при такива хора като нас, такива ще са и последиците. Обикновено ни се падат съдебни заседатели, каквито заслужаваме. На първо място, нашите доблестни мейкомбски граждани са твърде незаинтересовани. На второ място, тях ги е страх. Освен това те са…
— Страх ли ги е? — попита Джем.
— Ами, да кажем… че мистър Линк Диз трябва да определи размера на обезщетението, което трябва да се заплати на мис Моди, защото мисис Рейшъл я е прегазила с колата си. Линк със своя магазин не би искал да загуби като клиентка нито едната дама, нито другата, нали? Затова той ще каже на съдията Тейлър, че не може да бъде съдебен заседател, защото няма кой да стои в магазина му, докато го няма. И така, съдията Тейлър го освобождава. Понякога се сърди, но въпреки това го освобождава.
— А защо да се бои, че някоя от дамите ще спре да купува от магазина му? — попитах аз.
— Мисис Рейшъл ще спре — каза Джем, — а мисис Моди няма. Но, Атикус, гласуването на съдебните заседатели е тайно. Баща ни се усмихна.
— Още много път ти предстои да изминеш, сине. Предполага се, че гласуването на съдебните заседатели е тайно. Когато си съдебен заседател, трябва да вземеш решение по даден въпрос и да го обявиш. Хората не обичат да вършат подобно нещо. Понякога е неприятно.
— По делото на Том съдебните заседатели бързо взеха решение — измърмори Джем.
Атикус посегна към джобния си часовник.
— Не, не беше бързо — каза той повече на себе си, отколкото на нас. — Именно това ме кара да мисля, че може би все пак има някакъв напредък. Съдебните заседатели се бавеха с часове. Присъдата беше неизбежна може би, но обикновено им трябват няколко минути, за да вземат решение. Този път… — той замлъкна и ни погледна.
— Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че е имало един от съдебните заседатели, когото е трябвало дълго да увещават… в началото той е искал пълно оправдание.
— Кой? — попита учудено Джем.
Очите на Атикус блеснаха весело.
— Не трябва да го разправям, но ще ви кажа. Един ваш приятел от Олд Саръм…
— От Кънингамовците ли? — викна Джем. — Един от… никого от тях не видях… шегуваш се. — Той погледна Атикус с крайчеца на окото си.
— Техен роднина. По някакво предчувствие не му направих отвод. Само заради предчувствието си. Можех, но не му направих отвод.
— Виж ти! — благовейно възкликна Джем. — Най-напред искат да го убият, а след това се мъчат да го освободят… Докато съм жив, няма да разбера тия хора.
Атикус каза, че трябва просто да ги познаваш. Каза, че Кънингамовци нищо не са взели, нито заели, откак са емигрирали в новия свят. И още нещо: веднъж спечелиш ли уважението им, те са готови през огън и вода да минат за тебе. И, според думите на Атикус, той имал чувството или по-скоро смътното подозрение, че онази нощ те напуснали затвора с много повече уважение към семейството Финч. А за да си променял един Кънингам мнението, трябвало едва ли не гръм да го удари, и то само ако наоколо имало друг Кънингам.
— Да имаше между съдебните заседатели двама такива Кънингамовци — добави Атикус, — нещата щяха да се развият другояче.
— Значи ти си оставил сред съдебните заседатели човек, който предишната нощ е искал да те убие? — бавно произнесе Джем. — Как си могъл да рискуваш така, Атикус, как си могъл?
— Като обсъдиш положението, ще видиш, че рискът е бил малък. Няма разлика между двама души. Щом и двамата искат да осъдят някого, нали? Но има известна разлика между човек, който е готов да осъди човек, и човек, който не е решил напълно. Той беше единственият несигурен от целия списък.
— Какъв роднина е той на мистър Уолтър Кънингам? — попитах аз.
Атикус стана, протегна се и се прозина. Дори и за нас не беше дошло още време за лягане, но знаехме, че му се ще да почете вестника. Той го взе, сгъна го и ме чукна по главата.
— Чакай да видим — измърмори той. — Аха, да. Двоен пръв братовчед.