— Как е възможно това?
— Две сестри са се оженили за двама братя. Повече нищо няма да ти кажа — сама съобрази.
Аз си напрегнах мозъка и реших, че ако се оженя за Джем и ако Дил има сестра, за която да се ожени, нашите деца ще бъдат двойни първи братовчеди.
— Много смешна работа, а, Джем — казах аз, когато Атикус излезе. — Чудни хора. Чу ли, лельо?
Леля Александра наплиташе едно ковьорче и не поглеждаше към нас, но слушаше. Седеше на стола с работната си нощница отстрани и ковьорчето, просната върху коленете. Никога не можех да разбера защо дамите и през най-горещото време плетат вълнени ковьорчета.
— Чух — каза тя.
Спомних си старата злополучна история, когато се бях хвърлила да защищавам Уолтър Кънингам. Сега бях доволна, че съм го направила.
— Като почнем училище, ще поканя Уолтър на обед в къщи — реших аз. Бях вече забравила предишното си решение да го набия, щом го видя. — Някой път може да остане с нас и след училище. Атикус ще го закарва до Олд Саръм с колата. Може и да прекара някоя вечер при нас, нали, Джем?
— Ще видим — каза леля Александра. От нейната уста тия думи винаги значеха заплаха и никога обещание. Аз се обърнах изненадана.
— Защо не, лельо? Те са добри хора.
Тя ме изгледа над очилата си.
— Джин-Луиза, не се съмнявам, че са добри хора. Но те не са от нашата среда.
— Иска да каже, че са недодялани, Скаут — поясни Джем.
— Какво точно значи недодялани?
— Ами груби! Обичат лека музика и така нататък…
— Че и аз също…
— Не ставай глупава, Джин-Луиза — каза леля Александра. — Работата е там, че ти можеш да измиеш Уолтър Кънингам, докато целият лъсне, да го облечеш в нов костюм, да му сложиш нови обувки и въпреки това той никога няма да бъде като Джем. После, техният род има голяма слабост към алкохола. Жените от семейството Финч не се интересуват от такива хора.
— Лельо! — каза Джем. — Ами че тя няма още девет години!
— Нека го знае и отсега.
Леля Александра си беше казала тежката дума! Спомних си нейната последна забрана. Не можах да разбера защо я наложи — беше по времето, когато възнамерявах да посетя къщата на Калпурния — любопитствах: исках да й отида „на гости“, да видя как живее, кои са приятелите й. Но все едно, че бях поискала да видя обратната страна на луната. Този път тактиката на леля Александра беше различна, но целта — същата. Може би и затова бе дошла да живее при нас — да ни помогне в подбора на приятелите ни. Щях да споря с нея, докато можех.
— Щом са добри хора, защо да не се държа приятелски с Уолтър?
— Не съм казвала да не се държиш добре с него. Дръж се приятелски, вежливо, трябва да бъдеш любезна с всички, миличка. Но не и да го каниш в къщи.
— Ами ако ни беше роднина, лельо?
— Той не ни е роднина, но и да беше роднина, щях да ти дам същия отговор.
— Лельо — обади се Джем, — Атикус казва, че човек може да подбира приятелите си, но не може да си подбира рода… И да признаваш роднините си, и да не ги признаваш — все едно, само че като не ги признаваш, ставаш смешен.
— Това е типично за баща ти — каза леля Александра, — но все пак повтарям, че Джин-Луиза няма да покани Уолтър Кънингам в тая къща. Дори и да й беше двоен първи братовчед, пак нямаше да стъпи в тая къща, освен ако дойде по работа при Атикус. Достатъчно по тоя въпрос.
Забраната й беше окончателна, но този път тя трябваше да изложи причините.
— Но аз искам да играя с Уолтър, лельо, защо да не мога?
Тя свали очилата си и се взря в мене.
— Ще ти обясня защо — каза тя. — Защото е от у-тай-ка-та, затова. Няма да ти позволя да се въртиш около него, да възприемаш неговите привички и да научиш бог знае какво. И без това създаваш на баща си трудности.
Не знам какво щях да направя, но Джем ме спря. Прихвана ме през рамената, прегърна ме и ме отведе в своята спалня. Цялата бях обляна в гневни сълзи. Атикус ни беше чул и подаде глава зад вратата.
— Всичко е наред, сър — каза сърдито Джем, — нищо няма.
Атикус се скри.
— Подъвчи, Скаут. — Джем бръкна в джоба си и извади една дъвка. За няколко минути дъвката стана приятно топче в устата ми. Джем пререждаше предметите върху шкафчето си. Косата му стърчеше отзад и отпред и навярно никога нямаше да улегне като на истински мъж, може би ако я обръснеше и тя покараше отново, щеше да прилегне назад. Веждите му бяха започнали да се сгъстяват и забелязах, че се е източил. Растеше все по-нависоко.
Той се обърна и сигурно помисли, че пак ще се разплача, защото каза:
— Ще ти покажа нещо, но да си мълчиш.
Попитах го какво и той разкопча ризата си, усмихвайки се срамежливо.