Можех да отида в кухнята. Можех да наруша работата на ресторанта. Но реших да не го правя. Обществото си има причини да се пази от невидими. Естествено, не бе възможно да се предприемат директни мерки, никаква преднамерена защита. Но кой би отхвърлил твърдението на готвача, че не е видял никой пред себе си, когато е плиснал тенджера с вряла вода върху стената? Невидимостта бе нож с две остриета.
Тръгнах си.
Ядох в един автоматизиран ресторант наблизо. След това се прибрах с такси. Машините, както и кактусите, не дискриминираха такива като мен. Обаче предусетих, че цяла година няма да ми е добре само с тяхната компания.
Спах лошо.
Вторият ден от невидимостта ми мина в по-нататъшни опити и открития.
Направих дълга разходка, като внимавах да не се отклонявам от пешеходните пътеки. Бях слушал много за момчетата, готови с удоволствие да блъснат тези, които носят знака на невидимосста на челата си. И отново за тях няма глоба, няма наказание. Положението ми криеше някои не съвсем случайни опасности.
Вървях по улиците, наблюдавайки как тълпите се разделяха пред мен. Врязах се в тях както микроатом минава между клетките. Бяха добре обучени. По обед видях първия си другар по невидимост. Беше едър мъж на средна възраст, излъчващ сила и достойнство, който носеше знака на позора върху високото си изпъкнало чело. Очите му срещнаха моите само за миг. После мъжът отмина. Един невидим, разбира се, не може да види друг като себе си.
Бях развеселен и нищо повече. Продължавах да се наслаждавам на новостите при този начин на живот. Никакво пренебрежение не можеше да ме засегне. Все още не.
Привечер стигнах до една от онези обществени бани, в които работещите момичета могат да се изкъпят за няколко петака. Усмихнах се лукаво и се изкачих по стъпалата. Служителката на вратата ме удостои за секунда с удивен поглед, които бе малка победа за мен, но не посмя да ме спре.
Влязох.
Лъхна ме смазваща миризма на сапун и пот. Продължих упорито напред. Минах покрай съблекалните, където висяха дълги редици сиви блузи, и през ум не ми мина, че можех да обера дрехите до последната ммонета, но не го сторих. Кражбата губи смисъл, когато стане твърде лесна, както са си давали сметка умните глави, измислили невидимостта.
Достигнах самите къпални.
В тях имаше стотици жени. Моми за женене, изморени работнички, стари вещици. Някои се изчервиха. Други се усмихнаха. Повечето ми обърнаха гръб. Но внимаваха да не покажат с никаква реакция, че са забелязали присъствието ми.
Гледах ги как се къпят, гледах петстотин чифта поклащащи се гърди, гледах блестящи под струите голи тела, гледах тази женска голота. Чувствата ми бяха смесени — на дяволско удовлетворение, че съм проникнал невъзпрепятстван в тази светая светих, и после, бавно надигащо се в нем усещане за… жал ли бе? Досада? Отвращение?
Не бях в състояние да го определя. Но имах чувството, че студена лепкава ръка ме е хванала за гърлото. Излязох бързо. Миризмата на сапунена вода остана с часове в ноздрите ми, а през нощта в сънищата ми се привиждаха розови меса. Ядох сам в един от явтоматизираните ресторанти. Започнах да си давам сметка, че новостите в моето наказание бързо намаляваха.
През третата седмица се разболях. Започна с висока температура, колики в стомаха, повръщане… Към полунощ бях сигурен, че умирам. Болките бяха непоносими и когато се довлякох до тоалитната, видях лицето си в огледалото — изкривено, със зеленикав оттенък, окъпано в пот. Знакът на невидимостта грееше ярко на бледото ми чело.
Дълго лежах на облицования с плочки под, поглъщайки безпомощно хладнината му. И изведнъж се вцепених! Ами ако бе апендиситът ми? Този налеп, закърнял допотопен остатък? Възпален, готов да се пукне?
Имах нужда от лекар.
Телефонът ми бе покрит с прах. Не си бяха правили труда да го откачат, но след задържането ми не бях звънял на никого и никой не се осмеляваше да ми се обади. Съзнателното телефониране на невидим се наказва с невидимост. Приятелите ми, каквито си бяха, се държаха настрана.
Грабнах телефона и натиснах комутатора. На панела се запалиха лампички и роботът от централата каза:
— С кого желаете да говорите, сър?
— Лекар — изпъшках.
— Разбира се, сър — Любезни, сухи механични думи.
Един робот не може да бъде осъден на невидимост, така че бе освободен да разговаря с мен!
Екранът светна и лекарски глас рече:
— Какво ви боли?
— Коремът. Може би е апендисит.