Държеше рамото ми. Изтръпнах. Тук улицата не бе тъй пуста. Това бе най-многолюдния площад на града. Отскубнах се от ръката му и понечих да се обърна.
— Не, стойте — извика той. — Не ме ли съжалявате? И вие сте били на мое място.
Направих несигурна крачка. После си спомних как бях настоявал, как го бях молил да не ме отблъсква. Спомних си собствената си мъчителна самотност.
Отдалечих се още на крачка от него.
— Страхливец! — викна той след мен. — Проговори ми! Предизвиквам те! Проговори ми, страхливецо!
Това бе прекалено. Засегна ме. Очите ми внезапно се напълниха със сълзи, обърнах се към мъжа и протегнах ръка към неговата. Хванах тънката му китка. Контактът изглежда го наелектризира. Миг по-късно го държах в прегръдките си и се опитвах да поема част от нещастието му в себе си.
Роботите на сигурността се приближиха и ни заобиколиха. Хвърлиха го на една страна. Бях арестуван. Ще ме съдят отново — не за студенина, този път престъплението ми бе топлота. Може би ще намерят смекчаващи вината обстоятелства и ще ме пуснат. Може би не.
Не ме е грижа. Ако ме осъдят, този път ще нося знака за невидимостта си като венец на славата.