Здравей, татко. Моля те, не ме забравяй, защото и аз никога няма да те забравя. Изрече тия думи само с устни, за да не я чуе Оз. Когато свърши, Лу бе готова да се разплаче, но не можеше да си го позволи пред Оз. Ако заплачеше, най-вероятно и той щеше да стори същото, а започнеше ли веднъж, нямаше да спре, докато е жив.
— Какво значи да си умрял, Лу? — попита Оз, гледайки нощта зад прозореца.
След малко тя каза:
— Ами… мисля, че от една страна значи да не усещаш нищо. Но, от друга страна, да усещаш всичко. И ти е много хубаво. Ако си живял както трябва. Ако не… е, сам знаеш.
— Дяволът ли? — прошепна Оз и при тази ужасна дума по лицето му се изписа страх.
— Не се тревожи за него. Нито пък за татко.
Бавно, сякаш крачка по крачка, Оз завъртя очи към Аманда.
— И мама ли ще умре?
— Всички ще умрем някой ден. — Лу не желаеше да лъже на тази тема дори и заради Оз, но го притисна плътно до себе си. — Хайде да не избързваме. Много неща ни се струпаха.
Докато прегръщаше братчето си, Лу се загледа през прозореца. Нищо не е вечно и тя много добре го знаеше.
5
Бе съвсем ранно утро, когато току-що събудените птици разкършват изтръпналите си криле, над топлата земя се издигат хладни мъгли и слънцето все още е само огнена нишка в небето на изток. През нощта бяха спрели в Ричмънд, където смениха локомотива, после влакът напусна полегатите склонове на долината Шенандоа, където великолепната почва и умереният климат предлагат идеални условия за отглеждане буквално на всичко. Сега наклонът започваше да става все по-стръмен.
Лу почти не бе спала, защото споделяше горното легло с Оз, който дори и при най-добри обстоятелства се въртеше по цяла нощ. А в подскачащия влак, устремен към един непознат и страшен свят, братчето й се бе превърнало насън в същинско диво коте. По ръцете й имаше синини от мятането му, макар че го бе прегръщала здраво през цялото време; ушите й още кънтяха от жалните му писъци въпреки нейния утешителен шепот. Накрая Лу слезе долу, докосна с боси нозе студения под, добра се пипнешком до прозореца, дръпна завесите и бе възнаградена с първата си гледка към планините на Вирджиния.
Веднъж Джак Кардинал бе казал на дъщеря си, че според мнозина специалисти Апалачите всъщност се състоят от две планински вериги. Първата била оформена преди милиони години при отдръпването на морето и нагъването на земната кора и се издигнала така високо, че си съперничела с днешните Скалисти планини. По-късно тия хребети ерозирали от дъждовете и ударите на морските бури. Сетне светът се разтърсил отново, обясняваше бащата на Лу, скалите пак се издигнали, макар и не тъй високо както преди, и оформили сегашните Апалачи, които се възвисявали заплашително, за да отделят Западна Вирджиния, и стигали от Канада чак до Алабама.
Апалачите възпрепятствали бързото преселение на запад, разказваше Джак на любопитната Лу, и дълго пречели на американските колонии да се обединят, за да извоюват своята независимост от английската монархия. По-късно природните ресурси на планинската верига дали тласък за една от най-великите производствени епохи в историята на човечеството. И все пак, добавяше баща й с примирена усмивка, човекът никога не признава каква помощ е оказала планината в неговите дела.
Лу знаеше, че Джак Кардинал бе обичал планините на Вирджиния и бе изпитвал искрено преклонение към тия високи, ъгловати скали. Той често й казваше, че в онова късче извисена земя се таи нещо вълшебно, защото вярваше, че в него има могъщи сили, които логиката не е способна да обясни. Неведнъж Лу се питаше как може някаква смес от пръст и камъни, та била тя и висока, тъй силно да изумява баща й. Сега за пръв път долови отговора, защото никога не бе имала подобно преживяване.
Възвишенията от обрасла с дървета пръст и острите скали, които бе зърнала най-напред, всъщност представляваха само ниски предпланини; отвъд тия „деца“ тя видя очертанията на техните високи родители — планините. За тях сякаш нямаше граници нито в небето, нито по земята. Тъй грамадни и необятни бяха, че изглеждаха неестествени, макар да се раждаха от самата кора на планетата. И нейде там имаше една жена, чието име носеше, ала никога не я бе срещала. В тази мисъл се таяха едновременно утеха и тревога. За миг обзета от паника, Лу имаше чувството, че тракащият влак ги е пренесъл в друга слънчева система. Сетне до нея се появи Оз и макар че той рядко вдъхваше увереност у околните, Лу изпита облекчение от кроткото му присъствие.