— Здрасти бе, Хич Не — подхвърли приятелски непознатото момче на шофьора, който отвърна с едва доловимо кимване.
Лу и Оз се спогледаха, озадачени от странния поздрав.
След миг главата на новодошлия щръкна над облегалката и той се вторачи в тях. Имаше плоски бузи, изобилно осеяни с лунички, щръкнало луничаво носле, а на сянка косата му изглеждаше още по-рижа. Очите му имаха цвят на сурови грахчета и в комбинация с косата напомниха на Лу за коледна опаковъчна хартия.
— Ха на бас, че знам къде отивате — рече то с приятно провлачен говор и дяволита усмивка. — При мис Луиза, нали?
Лу бавно кимна.
— Аз съм Лу — каза тя с подчертана любезност, за да покаже, че не се притеснява. — Това е брат ми Оз.
Ухилено като пътуващ търговец, момчето бързо им стисна ръцете. Пръстите му бяха силни и покрити с представителни образци от местната почва. Под тази великолепна колекция изобщо не се забелязваха нокти. Лу и Оз неволно се загледаха в тия изумителни пръсти.
Момчето навярно забеляза това, защото обясни:
— Още по тъмно отидох да копая червеи. Със свещ в едната ръка и кутия в другата. Мръсна работа, ще знаете.
Каза го тъй небрежно, сякаш години наред бяха клечали заедно под жаркото слънце да ровят в земята.
Оз погледна ръката си и видя, че част от чернозема се е пренесла върху нея. Усмихна се, защото така сякаш бяха станали кръвни братя. Братя! Е, това наистина можеше да го развълнува.
Червенокосият младеж се усмихна сърдечно, при което всичките му зъби се оказаха на място, макар че повечето от тях не бяха нито прави, нито особено бели.
— Аз съм Джими Скинър — представи се скромно той, ама хората ми викат Даймънд, щото татко разправя, че главата ми била по-корава от диамант. А пък туй куче тука е Джеб.
Чувайки името си, Джеб надигна рошава глава над облегалката и Даймънд весело подръпна ушите му. После погледна Оз.
— Ама и ти имаш едно чудновато име. Оз.
Оз тревожно се сви под втренчения поглед на своя кръвен брат. Щеше ли да се провали дружбата им?
— Истинското му име е Оскар — отговори Лу вместо него. — Като Оскар Уайлд. Оз е на галено. Нали знаеш, като на онзи вълшебник.
Даймънд вдигна поглед към покрива на колата и усърдно напрегна памет.
— Не съм чувал да имаме Уайлд по нашия край. — Той пак помълча и съсредоточено сбърчи чело. — А и за онзи вълшебник нищо не знам.
Лу не успя да скрие изумлението си.
— Не знаеш ли книгата? Ами филма? С Джуди Гарланд.
— Не съм ходил на кино. — Даймънд хвърли поглед към Оз и по лицето му се изписа леко неодобрение. — А и ти вече си голям за тез детски щуротии, нали?
За Оз това бе последната капка. Той решително избърса длани в седалката, слагайки край на кръвната клетва.
Лу се приведе толкова близо до Даймънд, че усети дъха му.
— Това не е твоя работа, ако искаш да знаеш!
Посърнал, Даймънд се сви на предната седалка и остави Джеб лениво да ближе пръстите му, омазани с кал и сок от червеи. С последните думи Лу сякаш го бе заплюла.
Далеч пред тях се появи линейката. Караше съвсем бавно.
— Съжалявам, че майка ви е болна — каза Даймънд, опитвайки се да възстанови мира.
— Тя ще оздравее — отвърна Оз, който винаги реагираше пръв, щом станеше дума за майка им.
Лу седеше със скръстени ръце и гледаше през прозореца.
— Остави ме някъде около моста, Хич Не — каза Даймънд. — Ако хвана нещо хубаво, ще го донеса за обяд. Нали ще кажеш на мис Луиза?
Лу видя как Хич Не леко вирна напред масивната си челюст. Това навярно трябваше да означава: „Разбира се, Даймънд, на драго сърце.“
Момчето отново подаде глава над облегалката.
— Хей, ама вие нали обичате прясна риба, пържена в свинска мас?
Гледаше ги с надежда и несъмнено имаше най-добри намерения, ала в момента Лу просто не бе настроена за приятелски разговор.
— Ами да, много обичаме, Даймънд. Пък после може да видим има ли кино във вашия скапан град.
Още преди да довърши, Лу съжали за думите си. Не само заради разочарованието, изписано по лицето на Даймънд; с подигравката си нанасяше светотатствено оскърбление на мястото, където бе израснал баща й. Тя неволно се озърна към небето, очаквайки едва ли не да я порази гръмотевица или пък да рукнат дъждовни капки като сълзи.