— Благодаря, че дойдохте — отговори Луиза Мей Кардинал. — Тук обаче нямаме място за вас.
Високата болногледачка се изпъна в цял ръст, но пак не успя да се изравни със стопанката.
— Моля? — изрече тя възмутено.
— Излезте и кажете на Сам да ви откара обратно до гарата. Следобед има влак в северна посока. А докато чакате, мястото е чудесно за разходка.
— Бях наета да дойда тук и да се грижа за пациентката.
— Мога и сама да наглеждам Аманда.
— Нямате необходимата квалификация.
— Сам и Ханк нямат време да чакат, скъпа.
— Трябва да поговоря с някого за това — заяви сестрата. Беше се изчервила така, сякаш всеки момент самата тя можеше да се превърне в пациентка.
— Най-близкият телефон е чак долу, в Тремънт. Но и на президента да позвъниш, къщата си е моя. — Луиза Мей я сграбчи за лакътя с неподозирана сила и сестрата тревожно примига. — И дай да не досаждаме на Аманда с излишни приказки.
Тя изведе сестрата от стаята и затвори вратата.
— Наистина ли очаквате да повярвам, че нямате телефон? — попита болногледачката.
— Ако е въпрос, и електричество нямам, ама съм чувала, че било полезно. Благодаря още веднъж и приятно пътуване. — Тя пъхна в дланта на сестрата три омачкани банкноти по един долар. — Съжалявам, че нямам повече, драга, но само толкоз изкарах от яйцата.
За миг сестрата се вторачи в парите, после заяви:
— Оставам, докато се убедя, че моята пациентка…
Луиза Мей отново я сграбчи за лакътя и тръгна към изхода.
— По нашия край си имаме правила. Ако някой ти влезе в имота без разрешение, най-напред му гръмваш близичко до главата. Да те забележи. А пък подир туй се целиш по-точно. Е, аз съм стара жена и не ми се хаби време за предупредителен изстрел. Не съм и от онези, дето си тъпчат пушките с каменна сол. Казвам ти го любезно, пък ти ме разбирай както си щеш.
Когато хъдсънът наближи, линейката все още стоеше пред къщата, която имаше широка прохладна веранда и изгряващото слънце хвърляше по нея издължени сенки.
Лу и Оз слязоха от колата и огледаха новия си дом. Беше по-малък, отколкото изглеждаше отдалеч. Лу забеляза отстрани и отпред няколко грубовати пристройки с основи от необработени валчести камъни и няколко плоски каменни стъпала пред верандата. Вместо с керемиди, стрехите бяха покрити с нещо черно, навярно катраносана хартия. Около провисналата тук-там веранда имаше простичък парапет от летви. Коминът беше иззидан от ръчно изработени тухли и на места мазилката между тях бе протекла на дълги белезникави ивици. Дъсчените стени се нуждаеха от боядисване, по тях имаше доста пукнатини и проникналата навътре влага бе изметнала старите летви.
Лу прие сградата такава, каквато си беше — стара къща, преживяла множество преображения и сериозно пострадала от безмилостните природни стихии. Но тревата в предния двор беше окосена грижливо; стъпалата, верандата и прозорците бяха безупречно чисти, а в буркани и дъсчени ведра покрай парапета разцъфваха ранни цветя. Диви рози обвиваха дървените колони, завеса от преплетени клонки закриваше част от верандата, а по едната стена пълзяха дългите стъбла на цветето орлови нокти. На верандата имаше грубо скован тезгях, осеян с разпръснати инструменти, а до него ожулен стол.
Няколко кафяви квачки закудкудякаха край нозете на Лу и Оз. Зададоха се две злобни гъски и кокошките с крясъци хукнаха да се спасяват. После едър петел с жълти крака дойде да прогони гъските, огледа с едно око посетителите, изкукурига и важно пое обратно натам, откъдето беше дошъл. Кобилата изцвили приветствено иззад оградата, а двете мулета продължиха унило да зяпат в далечината. Козината им бе съвършено черна, ушите и муцуните изглеждаха някак несъразмерни. Оз пристъпи да ги разгледа отблизо, ала веднага отскочи назад, когато едното издаде непознат, но явно заплашителен звук.
В този момент вниманието им се отклони към вратата на къщата, която се отвори далеч по-рязко, отколкото беше необходимо. Болногледачката яростно изхвръкна навън и мина покрай тях, размахвайки дългите си ръце и крака в изблици на безсилен гняв.
— Никога през живота ми! — оплака се тя на Апалачите.
Без повече да ги удостои с дума, гримаса или жест, жената скочи в линейката. Задните врати се захлопнаха с жален метален тропот и медицинският екип безславно потегли в обратна посока.
Смаяни от дън душа, Лу и Оз се обърнаха към къщата да търсят отговор. И тогава я съзряха.
На прага стоеше Луиза Мей Кардинал. Беше много висока и много мършава, но изглеждаше надарена както със силата да пребори мечка, така и със смелостта да го стори. Ситни бръчици прорязваха загрубялото й лице като жилки на полирано дърво. Макар че наближаваше осемдесетата си година, скулите й все още стърчаха високо. Челюстта също бе стегната, но с леко отпуснати устни. Сребристата й коса, хваната на тила с парченце канап, стигаше чак до кръста.