— Ами… — Даймънд помълча драматично. — Имаме си и кладенец с привидения.
— Привидения ли? — възкликна Оз, който изникна от мрака, следван от Джеб.
— Къде? — попита Лу.
— Идвайте.
Капитан Даймънд изведе своя пехотен взвод от горичката и пое през полето, обрасло с тъй нежна и равномерно израсла трева, че приличаше на грижливо сресана коса. Насреща им лъхна студен вятър, но те бяха прекалено развълнувани, за да обръщат внимание на дреболии.
— Къде е? — попита Лу, тичайки до Даймънд.
— Шшшт! Наближаваме, тъй че пазете пълно мълчание. Наоколо има призраци.
Продължиха напред. Изведнъж Даймънд викна:
— Залягайте!
Всички се проснаха като препънати.
— Какво има, Даймънд? — попита Оз с треперещ глас.
Даймънд прикри усмивката си.
— А, стори ми се, че чух нещо. С призраците трябва човек да внимава.
Тримата се изправиха.
— Какво правите вие тука?
Мъжът бе изскочил с пушка в ръка иззад няколко ниски дръвчета. В лунното сияние Лу различи злобния блясък на две очи, вторачени в тях. Тримата стояха като вкаменени, докато мъжът вървеше насреща. Лу разпозна смахнатия шофьор на трактора, с който едва се бяха разминали. Той спря пред тримата и изплю край нозете им сдъвкания тютюн.
— Нямате работа насам — заяви мъжът, после вдигна пушката и я намести на лакът, насочена срещу тях. Показалецът му бе само на сантиметър от спусъка.
Даймънд пристъпи напред.
— Нищо не правим, Джордж Дейвъс, само дето обикаляме наоколо, а пък туй законът не го забранява.
— Дръж си устата затворена, Даймънд Скинър, да не ти я затворя с юмрук. — Човекът погледна разтреперания Оз, който стоеше най-отзад и стискаше ръката на сестра си. — Вие сте онез деца, дето ги прибра Луиза. Със сакатата майка. Нали?
Той плю отново.
— Нямаш работа с тях, тъй че ги остави на мира — отвърна Даймънд.
Дейвис пристъпи по-близо до Оз.
— Планинската котка дебне, момче — каза той глухо и заплашително. После изведнъж изкрещя: — Ще те грабне.
При тия думи Дейвис подскочи срещу Оз, който рухна по очи и се сви във високата трева. Дейвис се разкиска злобно над уплашеното момче.
Лу застана между него и брат си.
— Махай се!
— Мътните да те вземат, момиче — изръмжа Дейвис. — Ти ли ще казваш на един мъж какво да прави? — Той погледна Даймънд. — На моя земя си, момче.
— Хич не е твоя тая земя! — възкликна Даймънд и сви юмруци, без да откъсва боязлив поглед от пушката. — Ничия не е.
— Лъжец ли ме наричаш? — кресна Дейвис със страховит глас.
В този момент отекна воят. Той ставаше все по-мощен и по-мощен, докато накрая Лу се изплаши, че дърветата може да рухнат от силата му или скалите да се срутят от планината и с малко късмет да смажат техния противник. Озъбен и настръхнал, Джеб се въртеше наблизо. Дейвис уплашено се вгледа в дърветата.
— Хайде де, нали си имаш пушка — рече Даймънд. — Върви да му видиш сметката на оня дърт котарак. Ама май те е шубе.
Дейвис изпепели момчето с поглед, но когато воят отекна отново и се стовари върху тях със същата сила, той изтича в тръс към дърветата.
— Идвайте! — викна Даймънд и тримата се втурнаха с все сила през горички и пасища. В мрака бухаха сови, нейде изкряска пъдпъдък. Невидими твари притичваха по дънерите на високите дъбове или изскачаха право пред тях и ги плашеха не по-малко от Джордж Дейвис и неговата пушка. Лу хвърчеше като фурия, по-бързо дори от Даймънд. Но когато Оз се препъна и падна, тя изтича назад да му помогне.
Най-сетне спряха, клекнаха задъхани във високата трева и се ослушаха дали не ги гони пумата или онзи смахнат.
— Кой е тоя ужасен човек? — попита Лу.
Даймънд се озърна, преди да отговори.
— Джордж Дейвис. Фермата му е до тая на мис Луиза. Грубиян. Лош човек! Като малък си паднал на главата или пък може муле да го е ритнало, знам ли. Вари царевично уиски в една долчинка наблизо, затуй не обича да се навъртат хора наоколо. Що ли не вземе някой да го застреля…
Скоро стигнаха нова полянка. Даймънд им направи знак да спрат, после гордо посочи напред, сякаш току-що бе открил Ноевия ковчег сред скромните планини на Вирджиния.
— Ето го.
Порутената стена на кладенеца бе от обикновени тухли, обрасли с мъх, и все пак безспорно излъчваше някакво зловещо чувство. Тримата плахо се промъкнаха към нея; Джеб ги пазеше отзад и гонеше из тревата дребни животинки.
Надникнаха през ръба на кладенеца. Мрачният отвор изглеждаше бездънен, сякаш надзъртаха към другия край на света.
— Защо казваш, че има призраци? — прошепна Оз едва чуто.