Даймънд се изтегна в тревата до кладенеца и другите двама последваха примера му.
— Преди около хиляда милиона години — започна той със зловещ, дрезгав глас, от който очите на Оз едновременно се разшириха, овлажниха се и запримигваха бързо-бързо — по тия места живеели мъж и жена. Обичали се, дума да няма. И то се знае, искали да се задомят. Ама роднините им се мразели и не разрешавали. Тъй било. Тогава двамата дошли тук и се наканили да бягат. Само че нещо се объркало и онзи помислил, че жената е посегнала на живота си. Толкоз бил отчаян, че скочил в кладенеца. А пък сами видяхте колко е дълбоко. Удавил се, ясна работа. После тя разбрала какво е станало, та дошла и скочила подир него. Тъй и не ги намерили, все едно, че се изпарили. Нищичко не било останало.
Лу изобщо не се трогна от печалната история.
— Звучи ми като Ромео и Жулиета.
Даймънд я погледна озадачено.
— Да не са твои роднини?
— Измисляш си го — заяви тя.
Наоколо се надигаха странни звуци като милиони тънки гласчета, опитващи се да говорят едновременно, сякаш мравките изведнъж бяха придобили дар слово.
— Какво е това? — попита Оз и се притисна до Лу.
— Не се съмнявай в думите ми, Лу — прошепна Даймънд, пребледнял като платно. — Ядосваш духовете.
— Да, Лу — подкрепи го Оз, като се озърташе на всички страни, очаквайки всеки момент да връхлетят демони. — Недей да ядосваш духовете.
След малко шумовете затихнаха. Даймънд се окопити и погледна победоносно Лу.
— Видиш ли сега? И последният глупак разбира, че това е вълшебен кладенец. Случайно наоколо да има къща? Няма, и аз ще ти кажа защо. Тоя кладенец е израснал направо от земята, ето защо. И не е вълшебен само заради призраците. Може и да изпълнява желания.
— Как тъй да изпълнява желания? — обади се Оз.
— Онези двамата са умрели, но още се обичат. Е, хората умират, ама любовта е вечна. И тя направила кладенеца вълшебен. Който има желание, идва тук, изрича го и то се сбъдва. Винаги. Каквото ще да става.
Оз се вкопчи в ръката му.
— Всяко желание? Сигурен ли си?
— Аха. Само че има една малка подробност.
— Така си и мислех — намеси се Лу. — Каква е тя?
— Понеже онези двамата са умрели, за да направят кладенеца вълшебен, всеки, който иска желанието му да се сбъдне, трябва да пожертва нещо.
— Какво да пожертва? — запита Оз, който бе тъй развълнуван, че сякаш се рееше над тревата като балонче.
Даймънд протегна ръце към мрачното небе.
— Най-скъпото, най-важното нещо, което си има на тоя проклет свят.
Лу бе изненадана, че Даймънд не се поклони. Щом Оз я дръпна за ръкава, тя веднага разбра какво следва.
— Лу, може би ще успеем…
— Не! — отсече тя. — Оз, трябва да разбереш, че няма да ни помогнат нито верижки, нито вълшебни кладенци. Нищо не може да ни помогне.
— Ама, Лу…
Тя се изправи и дръпна ръка.
— Не ставай глупав, Оз. Накрая пак има да плачеш до премаляване.
Лу побегна. След кратко колебание Оз я последва.
Даймънд остана сам с победата, която по-скоро приличаше на поражение, ако се съди по лицето му. Озърна се, подсвирна и Джеб дотича.
— Да се прибираме, Джеб — каза тихо той.
Двамата изтичаха в обратна посока. Наоколо планинските склонове бавно заспиваха.
12
Навън още нямаше и помен от светлина, когато Лу чу стъпалата да скърцат. Вратата на стаята се отвори и Лу се надигна в леглото. Откъм коридора нахлуха лъчите на газен фенер, сетне Луиза застана на прага, вече напълно облечена. За сънените очи на Лу старицата изглеждаше като небесно видение с буйната си сребриста коса и меката светлина около нея. Въздухът в стаята бе мразовит; стори й се, че вижда облачета пара от дъха си.
— Рекох си да ви оставя с Оз да поспите — каза тихо Луиза, после пристъпи напред и седна до Лу.
Лу потисна прозявката си и хвърли поглед към мрака зад прозореца.
— Кое време е?
— Наближава пет.
— Пет! — Лу рухна обратно на възглавницата и се зави презглава.
Луиза се усмихна.
— Юджин дои кравите. Гледай и ти да се научиш.
— Не може ли по-късно? — попита Лу изпод завивката.
— Кравите не ги е грижа за нас, хората — отвърна Луиза. — Ще мучат, докато не ги издоим. Оз вече стана — добави тя.
Лу подскочи.
— Мама не можеше да го изкара от леглото преди осем, а и тогава се опъваше.
— В момента похапва царевичен хляб с меласа и пие мляко. Не е зле да дойдеш и ти.
Лу отметна завивките, скочи долу и от студения под право до мозъка й пробяга тръпка. Сега бе убедена, че вижда дъха си.