— Трябват ми пет минутки.
Луиза я забеляза, че трепери.
— Тая нощ падна слана — каза тя. — Тук студът се задържа по-дълго. Пронизва до кости като с нож. Но скоро ще се затопли, а дойде ли зимата, с Оз ще се преместите в предната стая, до огнището. Като го напълните с въглища, ще ви топли цяла нощ. — Луиза помълча и огледа стаята. — Не можем да ви дадем каквото сте имали в града, но ще се постараем. — Тя стана и тръгна към вратата. — Преди малко ти сипах в легена топла вода за миене.
— Луиза.
Тя се завъртя и лъчите на фенера метнаха уголемената й сянка върху стената.
— Да, скъпа.
— Тази стая е била на татко, нали?
Луиза бавно хвърли поглед наоколо, преди да се върне към момичето и въпроса.
— Тук живя от четиригодишен, докато си замина. И оттогава насетне стои празна.
Лу посочи облепените стени.
— Той ли го е направил?
Луиза кимна.
— За книга или вестник беше готов да ходи по петнайсет километра. Препрочиташе ги десетина пъти, после лепеше вестниците и продължаваше да чете. През живота си не съм виждала по-любопитно момче. — Тя се взря в Лу. — Бас държа, че и ти си същата.
— Искам да ти благодаря, че ни прие.
Луиза извърна поглед към вратата.
— И за майка ти е по-добре тук. Постараем ли се дружно, тя ще оздравее.
Лу сведе глава и смутено опипа ръба на нощницата.
— След минутка съм долу — рязко каза тя.
Луиза прие без коментар тази промяна в нейното настроение и тихо затвори вратата зад себе си.
Долу Оз тъкмо довършваше закуската си, когато се появи Лу, облечена като него с избелял гащеризон, ватена риза и високи груби обувки. Единствената светлина в стаята идваше от огнището и фенера, закачен на стената. Лу погледна стария часовник на масивната дъбова греда над огнището, която служеше вместо лавица. Наистина едва минаваше пет. Кой би повярвал, че кравите се събуждат толкова рано?
— Хей, Лу — каза Оз, — трябва да опиташ това мляко. Чудно е.
Луиза погледна Лу и се усмихна.
— Дрехите ти стоят много хубаво. И слава богу. Ако обувките ти са широчки, ще ги запълним с парцали.
— Добре са ми — каза Лу, макар че всъщност бяха тесни и малко й стискаха.
Луиза донесе кофа и чаша. Сложи чашата на масата, зави я с тензух и наля мляко от кофата. По тензуха остана пяна.
— Искаш ли меласа на царевичния хляб? — попита тя. — Много е вкусно. И ще ти държи сито чак до обяд.
— Чудно е — изпъхтя Оз, докато преглъщаше последния залък с остатъка от млякото.
Лу погледна чашата си.
— За какво е тензухът?
— Да отдели разни неща, дето не би искала да ги пиеш — отговори Луиза.
— Искаш да кажеш, че млякото не е пастьоризирано?
Лу зададе въпроса с такъв ужас, че Оз зяпна празната си чаша, сякаш очакваше след секунда да падне мъртъв.
— Какво е това пастизиране? — попита уплашено той. — Ще ме хване ли?
— Млякото е чудесно — каза спокойно Луиза. — Цял живот съм го пила така. И татко ви също.
При тия думи Оз с облекчение се облегна назад и отново си пое дъх. Лу подуши млякото, близна го недоверчиво, после отпи по-голяма глътка.
— Нали ти казах, че е хубаво — обади се Оз. — Бас държа, че онуй пастизиране му разваля вкуса.
— Пастьоризирането — поправи го Лу — носи името на учения Луи Пастьор, който открил начин да се убиват бактериите и млякото да е безопасно за пиене.
— Сигурна съм, че е бил много умен човек — каза Луиза, докато слагаше пред Лу паничка с царевичен хляб и меласа. — Ние обаче изваряваме тензуха и това е напълно достатъчно.
Нещо в думите й подсказа на Лу, че не си струва да спори повече.
Тя опита закуската и щом усети вкуса, ококори очи.
— Откъде купуваш това? — обърна се тя към Луиза.
— Кое?
— Тази храна. Много е вкусна.
— Нали ти казах — обади се самодоволно Оз.
— Не я купувам, скъпа — каза Луиза. — Сама си я правя.
— Как?
— Нали вече ти казах, по-добре е око да види. Ще ти покажа. А най-лесно се учиш, като пробваш сама. Сега побързайте и ще ви запозная с една крава, на която й викаме Бран. Старата Бран си има болежка, но вие с Юджин ще й помогнете.
Без да чака нова покана, Лу набързо излапа закуската, после двамата с Оз се втурнаха към вратата.
— Чакайте, деца — спря ги Луиза. — Първо оставете чиниите в мивката. А и това тук ще ви трябва.
Тя взе един фенер и го запали. Из стаята плъзна мирис на изгорял керосин.
— Наистина ли нямаш електричество в къщата? — попита Лу.
— Знам, че долу в Тремънт го имат. И като спре понякога, се чудят какво да правят. Все едно са забравили как се пали газена лампа. А пък аз имам ли си фенер в ръката, друго не ми трябва.