Училищният двор беше от утъпкана пръст и в средата му растеше орех с разцепен дънер. Из него се въртяха петдесетина деца на различна възраст — имаше връстници както на Оз, така и на Лу. Повечето бяха облечени с гащеризони, само няколко момичета носеха пъстри роклички, ушити от чували за фураж марка „Чоп“. Платът на чувалите беше красив и здрав, тъй че всяко момиче се чувстваше особено поласкано да носи такава премяна. Някои деца ходеха боси, други с останки от някогашни обувки, подпетени на чехли. Едни носеха сламени шапки, други бяха гологлави; неколцина от най-големите се перчеха с мърляви филцови шапки, без съмнение дадени от бащите им за доизносване. Някои от момичетата имаха плитки, други бяха с разпуснати коси, а трети с широки къдрици.
Всички деца впериха в новодошлите недружелюбни погледи, или поне така се стори на Лу.
Едно момче пристъпи напред. Лу го разпозна — беше същото, което видя да виси на трактора през първия ден. Синът на Джордж Дейвис, онзи смахнат човек, който ги заплаши с пушка в гората. Лу се зачуди дали и синовете му не са побъркани.
— Какво ви става бе, не можете ли да вървите сами, та трябва Хич Не да ви кара дотук? — попита момчето.
— Името му е Юджин — заяви Лу право в очите на момчето. После попита: — Може ли някой да ми каже къде са стаите на втори и шести клас?
— Ами да — отвърна същото момче и посочи с ръка. — И двете са ей там.
Лу и Оз се завъртяха и зърнаха килнатия дъсчен нужник зад училището.
— Щото на вас, янките, това ви се полага — добави момчето със злобна усмивка.
От тия думи планинските деца избухнаха в смях и Оз нервно пристъпи по-близо до сестра си.
Лу огледа нужника, после пак се обърна към момчето.
— Как се казваш? — попита тя.
— Били Дейвис — гордо отвърна то.
— Винаги ли си толкова духовит, Били Дейвис?
Били се навъси.
— Туй пък какво означава? С обидни думи ли ме наричаш, момиче?
— А ти не го ли направи преди малко?
— Казах чистата истина. Янки сте се родили, янки ще си умрете. И да живеете тук, все сте си същите.
Тълпата от бунтовници изрази на висок глас пълното си съгласие с този възглед и Лу и Оз се озоваха във вражеско обкръжение. Спаси ги единствено дрънченето на школския звънец, при което всички деца се втурнаха към вратата. Лу и Оз се спогледаха, сетне тръгнаха подир тълпата.
— Мисля, че не ни харесват, Лу — каза Оз.
— Аз пък мисля, че пет пари не давам за тях — отвърна сестра му.
Както откриха след малко, училището разполагаше с една-единствена стая, използвана за всички класове от първи до седми, като учениците бяха разделени на групички по възраст. Учителката също бе само една. Казваше се Естел Маккой и получаваше заплата от осемстотин долара на учебна година. Занимаваше се с тази професия вече трийсет и девет години, което обясняваше защо косата й е по-скоро бяла, отколкото кестенява.
На три от стените висяха големи черни дъски. В единия ъгъл имаше тумбеста печка с дълги кюнци, излизащи през тавана. А в другия ъгъл, сякаш съвсем не на място сред тази простичка обстановка, се издигаше изящно изработен шкаф с извит горен край. През стъклените вратички Лу видя вътре много книги. На стената до шкафа висеше парче картон с надпис „Библиотека“.
Естел Маккой застана пред тях. Имаше бузи като червени ябълки, широка усмивка и топчеста фигура, обгърната от пъстра рокля на цветя.
— Днес имам приятна изненада за всички. Искам да ви представя двама нови ученици: Луиза Мей Кардинал и нейния брат Оз. Луиза Мей и Оскар, станете, ако обичате.
Свикнал да се прекланя пред всяка проява на властност, Оз тутакси скочи на крака. Той обаче гледаше право надолу и пристъпваше от крак на крак, сякаш ужасно му се пишкаше.
Лу остана седнала.
— Луиза Мей — повтори Естел Маккой, — стани да те видят, скъпа.
— Името ми е Лу.
Усмивката на Естел Маккой леко помръкна.
— Да… Баща им беше много известен писател на име Джак Кардинал.
В този момент Били Дейвис се обади на висок глас:
— Дето е умрял ли? Викат, че бил умрял.
Лу го изгледа свирепо, а той й отвърна с гримаса. Учителката съвсем се обърка.
— Били, моля те. И тъй… както казах, той беше известен и някога учеше в моя клас. Надявам се, че съм дала скромен принос за развитието му като писател. Казват, че ранните години са най-важни. Впрочем знаете ли, че във Вашингтон мистър Кардинал е подарил своя книга с автограф дори на президента на Съединените щати?