16
Луиза проми раната на Лу с вода и домашен сапун, после я намаза с някаква настойка, която пареше като огън, но Лу стисна зъби и дори не трепна.
— Радвам се, че започваш тъй добре, Лу.
— Те ни нарекоха янки.
— Мили боже — възкликна подигравателно Луиза.
— И освен това той удари Оз.
Лицето на Луиза омекна.
— Трябва да ходиш на училище, скъпа. Трябва някак да се погаждаш с тях.
Лу се навъси.
— А защо те не се погаждат с нас?
— Защото тук е техният дом. Постъпват така, защото никога не са виждали такива като вас.
Лу стана.
— Ти не знаеш какво е да си пришълец.
Тя изтича към вратата, а Луиза се загледа след нея и поклати глава.
Оз чакаше сестра си отпред на верандата.
— Оставих ти торбичката в стаята — каза той.
Лу седна на стъпалата и подпря брадичка върху коленете си.
— Аз съм добре, Лу. — Оз стана, завъртя се като пумпал и едва не падна от верандата. — Виждаш ли, нищо ми няма.
— И слава богу, инак наистина щях да му дам да се разбере.
Оз огледа внимателно пукнатата й устна.
— Много ли те боли?
— Нищо не усещам. Мене ако питаш, тия планински момчета може и да разбират от оран и доене на крави, ама в боя хич ги няма.
Двамата вдигнаха глави, когато пред къщата спря колата на Котън. Адвокатът излезе с книга под мишница.
— Чух за днешното ви приключение в училище — каза той, докато се приближаваше.
— Много бързо — изненада се Лу. Котън седна на стъпалата до тях.
— По тия места ако някой ступа някого, хората дават мило и драго да научат подробности.
— Не беше кой знае какъв бой — заяви гордо Лу. — Били Дейвис само се свиваше и хленчеше като бебе.
— Спука устната на Лу, ама нея изобщо не я боли — добави Оз.
— Наричаха ни янки, все едно че е някаква заразна болест — каза Лу.
— Е, ако от това ще ви стане малко по-леко, и аз съм янки. От Бостън. И хората ме приеха. Поне част от тях.
Очите на Лу се разшириха. Изведнъж бе проумяла и се питаше как не й е хрумнало досега.
— От Бостън? Лонгфелоу. Да не би…
— Хенри Удсуърт Лонгфелоу е бил прадядо на дядо ми. Мисля, че така е най-лесно за обяснение.
— Хенри Удсуърт Лонгфелоу. Божичко!
— Да бе! — възкликна и Оз, макар че нямаше ни най-малка представа за кого говорят.
— Самата истина. Още от малък исках да стана писател.
— А защо не си станал? — попита Лу.
Котън се усмихна.
— Макар че умея по-добре от мнозина други да оценя вдъхновеното, майсторско писане, седна ли пред белия лист, нищо не се получава. Може би затова пристигнах тук, след като завърших право. Колкото се може по-далеч от Бостън и Лонгфелоу. Не съм особено добър адвокат, но се справям. И така имам време да чета онези, които наистина пишат добре. — Той се изкашля и започна да рецитира с напевен глас:
Лу веднага подхвана стихотворението:
Котън се изненада.
— Знаеш Лонгфелоу наизуст?
— Той беше един от любимите поети на татко.
Котън повдигна книгата, която носеше.
— А това е един от моите любими автори.
Лу погледна корицата.
— Това е най-първата книга на татко.
— Чела ли си я?
— Татко ми е чел откъси. Една майка губи единствения си син и мисли, че е сама на света. Много тъжна история.
— Но е и разказ за изцелението, Лу. За човешката взаимопомощ. — Котън помълча. — Ще я прочета на майка ти.
— Татко вече й е прочел всичките си книги — отвърна студено момичето.
Котън осъзна каква грешка бе допуснал.
— Лу, не се опитвам да заместя баща ти.
Тя стана.
— Той беше истински писател. Не му трябваше да цитира други хора.
Котън също се изправи.
— Сигурен съм, че ако беше тук, баща ти би казал, че няма нищо срамно в това да повтаряш чуждите думи. Всъщност цитирането е проява на уважение. А аз изпитвам най-дълбоко уважение към дарбата на баща ви.
— Мислиш ли, че това може да й помогне? — обади се Оз. — Четенето, искам да кажа.
— Щом имаш време за губене — отсече презрително Лу и се отдалечи.
— Аз съм съгласен да й четеш — каза Оз.
Котън стисна ръката на момчето.
— Много ти благодаря за разрешението, Оз. Ще се постарая.
— Идвай, Оз, чака ни работа — подвикна Лу.
Оз изтича след нея. Котън сведе очи към книгата, после влезе в къщата. Завари Луиза в кухнята.