— Да четеш ли си дошъл? — попита тя.
— Поне така си мислех, но Лу ми даде да разбера, че не желае да чета от книгите на баща й. И може би има право.
Луиза надникна през прозореца и видя Лу и Оз да изчезват в обора.
— Е, знаеш ли какво ще ти кажа? Запазила съм много писма, дето Джак ми ги пращаше години наред. Най-много харесвам онези от колежа. По онуй време той си падаше по големите думи. И до днес не разбирам всичко, но писмата са много хубави. Защо не вземеш да й ги прочетеш? Разбираш ли, Котън, според мен не е важно какво й четем. Най-доброто ще е да отделяме повече време за нея, да покажем на Аманда, че не губим надежда.
Котън се усмихна.
— Ти си мъдра жена, Луиза. Смятам, че това е чудесна идея.
Лу внесе кофата с въглища и напълни сандъка до огнището. После се прокрадна към коридора и наостри уши. Откъм другия край неясно долиташе монотонен глас. Тя се върна навън през кухнята, погледна колата на Котън и накрая любопитството надделя. Лу изтича покрай ъгъла и спря под прозореца на майка си. Прозорецът беше отворен, но прекалено висок, за да надникне. Тя се надигна на пръсти, ала и това не помогна.
— Хей, здрасти.
Лу се завъртя стреснато и видя Даймънд. Сграбчи момчето за ръката и го дръпна настрани от прозореца.
— Не бива да се прокрадваш така зад хората — каза тя.
— Извинявай — отвърна с усмивка той.
Лу забеляза, че Даймънд държи нещо зад гърба си.
— Какво криеш там?
— Къде?
— Там, зад гърба ти, Даймънд.
— О, това ли? Ами, разбираш ли, вървя си аз по ливадата и ги гледам — стоят там свежи и чистички. И Господ ми е свидетел, твоето име изрекоха.
— Кои са те?
Даймънд измъкна иззад гърба си букетче жълти минзухари и го протегна към нея.
Лу бе трогната, но, разбира се, не искаше да й проличи. Тя благодари на Даймънд и го тупна дружески по гърба с такава сила, че момчето се разкашля.
— Не те видях днес на училище, Даймънд.
— Ами… такова… — Той като че се смути. Въртеше бос крак по земята, опипваше гащеризона си и гледаше всичко друго, освен Лу. Накрая запита: — Хей, ама ти какво правеше под онзи прозорец, когато дойдох?
Лу веднага забрави училището. Имаше идея и също като Даймънд предпочиташе да не обяснява причините за постъпките си.
— Искаш ли да ми помогнеш за нещо?
След малко Даймънд се размърда и Лу го чукна по главата да стои мирно. Не й беше трудно, защото седеше върху раменете му и надничаше в спалнята на майка си.
Аманда лежеше неподвижно. Котън четеше, седнал до нея на люлеещия се стол. Лу с изненада видя, че не държи книгата, която бе донесъл, а някакво писмо. И трябваше да признае, че Котън има приятен глас.
От многото писма, които му даде Луиза, Котън бе избрал едно, според него особено подходящо за случая.
Е, Луиза, ще ти бъде приятно да узнаеш, че днес спомените за планината са също тъй силни, както и в онзи ден, когато си тръгнах преди три години. Всъщност за мен е лесно да се пренеса сред скалистите възвишения на Вирджиния. Просто затварям очи и незабавно виждам мнозина верни приятели, разпръснати тук-там като любими книги, прибрани на специални места. Ти знаеш малката брезова горичка долу, край потока. Да ти призная, когато гледах как дърветата са преплели клони, винаги ми се струваше, че споделят тайни. После право пред мен стадо елени и кошути се прокрадва по границата, където твоите орни земи достигат гъстата гора. Сетне вдигам очи към небето и проследявам хаотичния полет на черните сприхави гарвани, а след това приковавам поглед в самотен ястреб, очертан върху кобалтовата синева на небето.
Това небе. О, това небе. Толкова пъти си ми казвала, че в планините сякаш можеш да се пресегнеш и да го докоснеш, да го стиснеш в ръка, да го галиш като заспало коте, да се възхищаваш на безкрайното му изящество. За мен то винаги е било като магическо одеяло, в което съм искал да се увия, Луиза, и за дълго да заспя на верандата под прохладната му топлина. А когато падаше нощ, винаги пазех дълбоко в себе си спомена за това небе като свещена мечта чак докато отново изгрееше розовата жарава на утрото.
Спомням си също тъй как ми казваше, че често гледаш земята си, знаейки много добре, че тя никога не е била истински твоя, както човек не може да издаде нотариален акт за слънчевите лъчи или да вложи в банка въздуха, който диша. Понякога си представям как мнозина от нашия род стоят на прага и гледат същата тази земя. Ала някой ден целият род Кардинал ще си замине. Имай кураж и след това, скъпа моя Луиза, защото нивите и пасищата из долината, буйният бяг на реките и меките очертания на зелени могили, осеяни тук-там със светлинки като златни песъчинки по дъното на поток — всички тия неща ще продължат да съществуват. И не ще им липсва нашата простосмъртна намеса из тяхното вечно битие, тъй като Господ ги е сътворил, за да пребъдат навеки, както неведнъж си ми казвала.