— Искам мама да се събуди и пак да ме обича. — Той помълча, после добави сериозно: — И Лу да обича.
Постоя малко така, усещайки как вятърът го пронизва и странни звуци излитат от хиляди потайни пукнатини, несъмнено изпълнени със зла и могъща магия. Но въпреки това Оз не се страхуваше; беше извършил онова, заради което дойде.
Накрая добави вместо заключение:
— Амин, Исусе.
Секунди след като Оз се завъртя и побегна, Лу излезе измежду дърветата и се загледа подир братчето си. Отиде до кладенеца, наведе се и взе мечето.
— Оз, толкова си глупав.
Но не го мислеше искрено и гласът й секна. И по ирония на съдбата не простодушният Оз, а желязната му сестра коленичи на влажната земя и зарида. Накрая Лу избърса с ръкав очите си, стана и обърна гръб на кладенеца. Прегърнала здраво мечето на Оз, тя започна да се отдалечава. Нещо я накара да спре — отначало сама не разбра какво. Да, вятърът. Бурният вятър сякаш наистина я изблъскваше обратно към онова нещо, което Даймънд Скинър тъй глупаво бе обявил за вълшебен кладенец. Тя се обърна и го погледна. В непрогледната нощ изглеждаше, че луната завинаги е напуснала Лу и кладенеца, ала въпреки това зидарията сякаш пламтеше като огън.
Без да губи време, Лу отново остави мечето, бръкна в джоба на гащеризона си и извади рамката с фотографията, на която беше заснета с майка си. Сложи безценната снимка до любимото мече, отстъпи назад и досущ като брат си сплете ръце и вдигна очи към небето. За разлика от Оз обаче тя не се прекръсти и не заговори на кладенеца. Устните й помръдваха, но не се чуваше нито дума, сякаш все още й липсваше вяра в онова, което вършеше.
След като приключи, тя се обърна и изтича след брат си, но внимаваше да не го застигне. Не искаше Оз да узнае, че е бил проследен, макар да бе дошла само за да го пази. Зад нея мечето и снимката лежаха изоставени край старата тухлена зидария като някакъв импровизиран олтар в памет на мъртвите.
Както бе предрекла Луиза, Лу и Хит най-сетне постигнаха компромис. Ден след ден Луиза гледаше гордо как Лу се изправя всеки път, когато Хит я поваляше. Вместо да й вдъхват страх, сблъсъците със своенравното животно само я правеха по-решителна. И по-хитра. Сега, щом мулето дръпнеше плуга, Лу незабавно тръгваше подир него с плавно движение.
Оз пък бе станал истински специалист по яздене върху голямата брана, която мулето Сам влачеше из нивите. Тъй като тежестта на момчето не стигаше, Юджин натрупваше около него едри камъни. Големите буци пръст постепенно поддаваха, трошаха се и накрая нивите ставаха гладки като глазура на торта. След седмици труд, пот и изтощени мускули един ден четиримата застанаха отстрани и огледаха хубавата земя, вече готова да приеме семената.
Доктор Травис Барне бе дошъл от Дикенс да прегледа Аманда. Той беше грубоват късокрак мъж с червендалесто лице и прошарени бакенбарди, облечен изцяло в черно. Според Лу приличаше по-скоро на погребален агент, дошъл да достави ковчега, отколкото на човек, който знае как да опазва живота. Ала той се оказа сърдечен и надарен с чувство за хумор, чрез което успя да ободри всички въпреки мрачната си задача. Котън и децата чакаха в предната стая, а Луиза остана с Травис по време на прегледа. Когато се върна при тях, той клатеше глава и стискаше здраво черната си чанта. Луиза вървеше след него и се мъчеше да изглежда обнадеждена. Докторът седна до кухненската маса и разсеяно опипа чашата кафе, която му бе наляла Луиза. После надникна в нея и за дълго остана така, сякаш търсеше утешителни думи сред утайката от цикория.
— Добрата новина — започна той — е, че доколкото мога да преценя, майка ви се намира в отлично физическо състояние. Раните й са заздравели напълно. Тя е млада и силна, може да се храни и ако редовно раздвижвате крайниците й, мускулите няма да закърнеят. — Лекарят помълча и остави чашата. — Но за жалост с това казах и лошата новина, защото то означава, че проблемът се крие тук. — Той докосна челото си. — И не можем да сторим много за него. Определено е извън моите възможности. Остава ни само да вярваме и да се молим някой ден тя да оздравее.
Оз прие тази вест деловито, с почти ненакърнен оптимизъм. Лу я преглътна като поредно потвърждение за онова, което отдавна знаеше.
В училище нещата вървяха далеч по-гладко, отколкото бе очаквала Лу. Планинските деца ги приемаха много по-търпеливо, откакто видяха, че умее да размахва юмруци. Лу не вярваше да се сближи истински с когото и да било от тях, но поне откритата враждебност бе изчезнала. Няколко дни Били Дейвис отсъства от училище. Когато най-после дойде, синините от нейните удари бяха почти изчезнали, ала имаше нови, за които Лу подозираше, че са дело на ужасния Джордж Дейвис. И това й стигаше, за да се почувства виновна. Колкото до Били, той я избягваше като гърмяща змия, но Лу постоянно беше нащрек. Вече знаеше: неприятностите ти се стоварват на главата точно когато най-малко ги очакваш.