Даймънд вече беше изминал три четвърти от пътя и продължаваше пъргаво да се катери.
— Хайде, идвайте — подкани ги той.
Лу, която би предпочела по-скоро да умре в най-страшни мъки, отколкото да признае, че нещо не й е по силите, хвана едното парче дърво и стъпи върху друго.
— Ако искаш, можеш да останеш долу, Оз — рече тя. — Сигурно няма да се забавим.
После пое нагоре.
— Тук си имам страхотни нещица, честно ви казвам — обади се изкусително Даймънд. Беше стигнал върха и босите му крака се люшкаха под ръба на платформата.
Оз усърдно си плю на ръцете, сграбчи едно стъпало и започна да се катери подир сестра си. След малко двамата седяха в приятната сянка на брезентовия покрив върху квадратната площадка с размери около два на два метра, а Даймънд им показваше съкровищата си. Най-напред извади кремъчно острие от стрела, за което каза, че го получил насън и било много старо, поне на един милион години. След това взе една платнена торбичка, навлажнена отвън от росата, измъкна отвътре скелет на малка птица и обясни, че никой не я е виждал, откакто Бог сътворил вселената.
— Искаш да кажеш, че е археологическа находка — подсказа Лу.
— А, не, искам да кажа, че вече я няма.
Оз бе заинтригуван от парче метална тръба в ъгъла. Надникна през отвора и макар че образът наистина се увеличи малко, стъклото беше толкова мръсно и надраскано, че го заболя глава.
— С това нещо виждаш от километри кой идва — заяви Даймънд, обгръщайки с един замах на ръката цялото си царство. — И веднага познаваш дали е враг или приятел.
След това им показа куршум, за който твърдеше, че е изстрелян от карабина „Спрингфийлд“, модел 1861 година.
— Откъде знаеш? — попита Лу.
— Знам, защото моят прапра… пет пъти прадядо се е сражавал за Севера. Той оставил тоя куршум за поколенията, а пък аз го получих от дядо си, преди да умре.
— Еха! — възкликна Оз.
— Голям позор било, обърнали му портрета с лице към стената и тъй нататък. Ама той рекъл, че не ще да се бие за тия, дето продават хора. Щото не е правилно.
— Възхитителна постъпка — каза Лу.
— Вижте сега тук — каза Даймънд. Той извади от дървена кутийка буца въглища и я подаде на Лу. — Какво мислиш?
Тя се вгледа. Буцата беше нащърбена от всички страни.
— Парче въглища — каза тя и му я върна, после избърса ръце в крачолите си.
— Не, не е само това. Разбираш ли, вътре има диамант. Истински диамант, честна дума.
Оз се присламчи по-близо, пипна буцата и отново успя само да изрече:
— Еха!
— Диамант ли? — рече Лу. — Откъде знаеш?
— Знам, щото тъй рече човекът, дето ми го даде. И нищичко не поиска в замяна. А дори не знаеше, че ми викат Даймънд. Да пукна, ако лъжа — добави той възмутено, виждайки недоверието по лицето на Лу. После взе буцата от Оз. — Всеки ден си откъртвам по едно малко парченце. И някой ден, като го чукна, ще изскочи най-големият, най-чистият диамант, който светът е виждал.
Оз се взираше в парчето въглища с цялото страхопочитание, което обикновено пазеше само за възрастните и църквата.
— И какво ще го правиш тогава?
Даймънд сви рамене.
— Де да знам. Може пък нищо да не направя. Може да си го пазя тук. Или да ви го дам. Какво ще речеш?
— Ако вътре има диамант, можеш да го продадеш за много пари — изтъкна Лу.
Даймънд се почеса по носа.
— Не ми трябват пари. Всичко си имам тук, в планината.
— Слизал ли си някога от планината? — попита Лу.
Той я погледна с нескрита обида.
— Ти какво, да не ме мислиш за селяндур? Ехе, колко пъти съм ходил до Маккензи край моста. Чак до Тремънт съм слизал.
Лу погледна надолу към горите по склона.
— Ами в Дикенс? Там ходил ли си?
— В Дикенс ли? — Даймънд едва не падна от дървото. — Че дотам е цял ден път. Пък и за какво ми е притрябвало?
— Защото не е като тук. Защото ми дойде до гуша от пръст, мулета, тор и мъкнене на вода. — Лу се потупа по бедрото. — И защото двайсетте долара, дето ги донесох от Ню Йорк, направо ми прогарят джоба — добави тя, като го гледаше право в очите.
Сумата бе главозамайваща за Даймънд, ала дори и той изглеждаше наясно с практическите възможности.
— Много е далеч, пеш няма да стигнем — каза момчето, като опипваше буцата, сякаш насърчаваше диаманта да се излюпи.
— Тогава няма да ходим пеш — отвърна Лу.
Даймънд я погледна.
— Тремънт е много по-близо.
— Не, Дикенс. Искам да ида в Дикенс.
— Да си вземем такси — предложи Оз.
— Ако слезем до моста край Маккензи — каза Лу, — може да хванем някоя кола до Дикенс. Колко се върви до моста?