Даймънд се позамисли.
— Ами по пътя са към четири часа. Додето стигнем, ще трябва да се връщаме. Не ми се вижда много забавно прекарване на почивния ден.
— Има ли нещо друго освен пътя?
— Наистина ли искаш да слезеш дотам? — попита той.
Лу въздъхна дълбоко.
— Наистина, Даймънд.
— Ами тогава да тръгваме. Знам един пряк път.
Откакто бяха израснали планините, водата неуморно дълбаеше мекия варовик, прорязвайки бездънни дерета между слоевете от по-твърда скала. Докато тримата крачеха напред, поредицата от хребети идваше все по-близо. Най-сетне стигнаха до едно широко дере, което биха сметнали за непроходимо, ако Даймънд не им бе показал пътя. Тук жълтите тополи израстваха до такива гигантски размери, че когато мереха диаметъра им, никой не си правеше труд да отбелязва сантиметрите. Някои достигаха на дебелина повече от един човешки ръст, а върховете им се рееха на петдесет метра над земята. Само от един ствол можеха да се изкарат над четирийсет кубика дървесина. Едно от тези грамадни дървета бе паднало като мост над пропастта.
— Като минем оттук, пестим страшно много път — каза Даймънд.
Оз надникна през ръба, зърна нейде далеч долу камъни сред разпенената вода и отскочи като подплашена крава. Дори Лу се колебаеше. Но Даймънд тръгна право към дънера.
— Няма проблеми. Гледайте колко е широко. Ами че аз мога да мина и с вързани очи. Хайде, идвайте.
Той прекоси пропастта, без нито веднъж да погледне надолу. Джеб пъргаво изтича след него. Даймънд стъпи на твърда земя и се обърна.
— Хайде, идвайте — повтори той.
Лу стъпи с един крак върху тополата, но не посмя да вдигне и другия.
Отсреща Даймънд подвикна:
— Лесно е. Само не гледай надолу.
Лу се обърна към брат си.
— Ти стой тук, Оз. Нека първо да проверя дали не е опасно.
Тя стисна юмруци, стъпи върху дънера и тръгна напред. Бе приковала очи в Даймънд и скоро стигна оттатък при него. Двамата се озърнаха към Оз. Той гледаше надолу и не помръдваше.
— Ти продължавай, Даймънд. Аз ще се върна при него.
— Не, няма да стане. Нали каза, че искаш да идеш в града? Щом е тъй, мътните да го вземат, значи в града отиваме.
— Никъде не отивам без Оз.
— От туй по-лесно няма.
След като заръча на Джеб да чака, Даймънд изтича обратно по тополовия мост. После взе Оз на гръб и Лу с възхищение проследи как носи брат й над пропастта.
— Ама страхотно си силен, Даймънд — каза Оз, когато плахо се спусна долу и отново си пое дъх.
— А, нищо работа. Веднъж бягах от мечка по туй дърво, а пък мъкнех на гръб не само Джеб, ами и цял чувал брашно. Посред нощ. И валеше като из ведро, все едно, че Господ се беше разплакал за нещо. Нищо се не виждаше. На два-три пъти без малко да се катурна.
— Олеле боже! — възкликна Оз.
Лу старателно прикри усмивката си.
— Какво стана с мечката? — попита тя с привидно най-искрен интерес.
— Не можа да ме хване. Цопна във водата и повече не ми е досаждала пустата му гад.
Тя го дръпна за ръкава.
— Да вървим към града, Даймънд, преди да се е върнала мечката.
Прекосиха още един примитивен мост — този път направен от въжета и кедрови дъски с дупки, през които да минават възлите. Даймънд им каза, че е построен от пирати, а по-късно са го укрепвали и ремонтирали колониални заселници и бежанци от Гражданската война. Добави, че знаел къде са погребани всички, но един човек, когото нямал право да назове, го накарал да се закълне, че ще мълчи.
Слизаха по толкова стръмни склонове, че трябваше да се вкопчват в дърветата, храстите и един в друг, за да не полетят с главата надолу. От време на време Лу спираше, хващаше се за някое дръвче и хвърляше поглед наоколо. Да стои така на стръмното и да се взира към непристъпните канари беше изумително усещане. Когато стана малко по-равно и Оз се измори, Лу и Даймънд почнаха да го носят поред.
В подножието на планината ги посрещна ново препятствие. Спрелият товарен влак имаше поне стотина вагона и се простираше в двете посоки, докъдето поглед стигаше. За разлика от пътническите, вагоните за въглища бяха свързани толкова плътно един с друг, че нямаше как да се мине между тях. Даймънд взе камък и го метна по един от вагоните. Улучи точно названието на фирмата — „Съдърн Вали, газ и въглища“.
— Ами сега? — попита Лу. — Ще се катерим ли?
Тя огледа натоварените вагони, по които почти нямаше за какво да се хванеше, и се зачуди дали изобщо е възможно.
— Няма такава работа — отсече Даймънд. — Минаваме отдолу.
Той пъхна шапката в джоба си, просна се по корем, пролази между колелата и изчезна под влака. Лу, Оз и Джеб побързаха да го последват. След малко излязоха от другата страна и се изтупаха.