— Точно така умря едно момче миналата година — каза Даймънд. — Влакът потеглил, докато пълзяло отдолу, и го срязал на две. Аз не бях тук, ама разправят, че било грозна гледка.
— Защо не ни го каза, преди да се пъхнем под влака? — попита изумената Лу.
— Е, ако ви бях казал, нямаше да минете отдолу, нали?
На шосето успяха да спрат камион на шоколадовата компания „Рамзи“ и бузестият униформен шофьор им даде по един шоколад „Синьо знаме“.
— Разкажете и на другите деца — заръча им той. — Много е вкусен.
— Дадено — обеща Даймънд и захапа шоколада. Дъвчеше бавно и съсредоточено, сякаш изведнъж се беше превърнал в познавач на най-фините сортове шоколад, изпробващ нова рецепта. — А пък ако ми дадеш още един, мистър, ще им разкажа два пъти по-бързо.
След дълго друсане по шосето камионът ги остави насред Дикенс. Едва докоснал асфалта с боси нозе, Даймънд бързо вдигна единия крак, после другия.
— Чудно нещо — рече той. — Хич не ми допада.
— Даймънд, бях готова да се закълна, че и по гвоздеи можеш да ходиш, без да мигнеш — каза Лу и се огледа.
Дикенс не представляваше нищо повече от затънтено градче в сравнение с онова, което бе виждала, но след толкова време в планината имаше чувството, че е попаднала в най-оживения град на света. В това чудесно съботно утро тротоарите гъмжаха от минувачи, някои дори крачеха и по платното. Повечето бяха облечени с празнични дрехи, но миньорите лесно се разпознаваха по прегърбената стойка и тежката, дрезгава кашлица, излитаща от съсипаните им дробове.
Над улицата висеше грамаден транспарант. Върху него беше изписано „Въглищата са сила“ с букви, черни като самия минерал. Точно под мястото, където транспарантът бе закрепен за греда, стърчаща над една от сградите, се намираше управата на „Съдърн Вали, газ и въглища“. Много мъже чакаха на опашка отпред, други излизаха, всички с усмихнати лица, след като бяха получили или пари, или обещание за добра работа.
По улицата елегантно облечени мъже с меки шапки и официални костюми подмятаха сребърни монети на дечурлигата, които бързаха да ги грабнат. Автомобилният салон очевидно преуспяваше, а магазините бяха пълни с качествени стоки и нетърпеливи купувачи. Личеше си, че благоденствието се е възцарило сред това градче в подножието на вирджинските планини. Всичко наоколо излъчваше енергия и радост и Лу усети как я обзема носталгия по големия град.
— Как тъй вашите не са те водили никога тук? — обърна се Лу към Даймънд, докато вървяха напред.
— Ами, щото не е имало за какво да идваме, това е.
Даймънд бръкна в джобовете си и вирна глава към един телефонен стълб, от който се разклоняваха жици към сградите. После се загледа как прегърбен мъж с тъмен костюм и момченце с черни панталони и бяла риза изнасят от близкия магазин голяма книжна торба с покупки. Двамата отидоха до един от паркираните край тротоара автомобили и мъжът отвори вратата. Момчето зяпна Даймънд и го попита откъде е. Даймънд го изгледа строго.
— Как разбра, че не съм оттук, малкия?
Детето още веднъж огледа мръсните дрехи, мърлявото лице, босите крака и чорлавата коса на Даймънд, после скочи в колата и се заключи отвътре.
Продължиха напред и минаха край бензиностанция „Есо“ с две колонки и усмихнат мъж в новичка униформа на компанията, застанал до тях съвършено неподвижно, като дървена фигура на индианец от магазин за тютюн. Малко по-нататък спряха да надникнат през стъклото на един магазин. Вътре провеждаха разпродажба в стил „всичко от витрината“. Двайсетината изложени стоки можеха да бъдат придобити срещу сумата от три долара.
— За какво са ми притрябвали? Всичко туй и сам мога да си го направя. Няма да ги купя — изтъкна Даймънд, усещайки, че Лу се изкушава да влезе вътре и да опразни витрината.
— Даймънд, дошли сме тук да харчим пари. Да се забавляваме.
— Аз се забавлявам — заяви той с мрачна гримаса. — Не ми казвай, че не се забавлявам.
Стигнаха до кафе „Доминиън“ с големите надписи „Черо-кола“ и „Тук се продава сладолед“. Лу спря.
— Хайде да влезем.
Тя хвана вратата, дръпна я, при което отгоре издрънка звънче, и влезе. Оз я последва. Даймънд се задържа навън, колкото да покаже недоволството си от това решение, после изтича подир двамата.
Вътре миришеше на кафе, дим от горящи дърва и прясно изпечени плодови пити. От тавана висяха чадъри за продан. Край едната стена имаше пейка, а за пода пред тезгяха бяха завинтени три въртящи се високи столчета със зелена тапицерия. Върху витрините стърчаха стъкленици с бонбони и шоколади. Имаше неголяма машина за сироп и сладолед, а иззад широката двойна врата долиташе тракане на чинии и аромат на готвено. В единия ъгъл имаше тумбеста печка, чийто кюнец бе закрепен с тел и изчезваше през отвор в стената.