През двойната врата зад тезгяха се появи мъж с престилка, бяла риза с навити до лактите ръкави и широка къса вратовръзка. Беше гладко избръснат, а косата му бе сресана на път по средата и зализана — според Лу с цяла кофа мас.
Той ги изгледа така, сякаш виждаше отряд северняшки войници, пратени лично от генерал Грант да натрият още малко носовете на добрите вирджинци. Дори леко отстъпи, когато прекрачиха напред. Лу се изкатери на едната табуретка и огледа менюто, изписано със спретнат, засукан почерк върху черна дъска. Човекът отстъпи още назад. Бавно плъзна ръка настрани и почука с пръсти по стъкления шкаф до стената. Върху него бе изписано с тлъсти бели букви: „Не обслужваме на вересия“.
В отговор на този не твърде тънък намек Лу извади пет банкноти по един долар и бавно ги подреди върху тезгяха. Човекът огледа парите и се усмихна, разкривайки един златен зъб. Той пристъпи напред, вече преливащ от дружелюбие и гостоприемство. Оз се изкатери на другото столче, подпря лакти на тезгяха и вдъхна вълшебните аромати, долитащи иззад вратата. Даймънд остана назад, сякаш искаше да е по-близо до изхода, ако се наложи да бягат.
— Колко струва парче торта? — попита Лу.
— Пет цента — отговори човекът, без да откъсва очи от петте портрета на Уошингтън върху тезгяха.
— Ами цяла торта?
— Петдесет цента.
— Значи с тия пари мога да купя десет торти?
— Десет торти? — провикна се Даймънд. — Леле божичко!
— Точно така — потвърди бързо човекът. — А можем и да ви ги изпечем по поръчка. — Той се обърна към Даймънд и плъзна поглед от буйно щръкналата коса до босите му нозе. — Този с вас ли е?
— Не, те са с мен — отвърна Даймънд, като пъхна палци под презрамките на гащеризона и важно пристъпи до тезгяха.
Оз зяпаше друг надпис на стената.
— Обслужваме само бели — прочете на глас той и объркано се завъртя към продавача. — Ами то… ние сме руси, а пък Даймънд е червенокос. Само на стари хора ли давате торти?
Човекът го погледна така, сякаш се чудеше дали момчето не е превъртяло, после захапа клечка за зъби и се вторачи в Даймънд.
— В моето заведение се влиза само с обувки. Откъде си, момче? От планината ли?
— Не, от луната. — Даймънд приведе глава напред и се ухили. — Искаш ли да ми видиш зелените зъби?
Човекът размаха клечката за зъби като миниатюрен меч пред лицето на Даймънд.
— Много ти знае устата. Веднага да се пръждосваш оттук. Марш навън. Връщай се в планината, дето ти е мястото, и си стой там!
Вместо това Даймънд се надигна на пръсти, сграбчи един от закачените по тавана чадъри и го разтвори. Човекът се запъти към него покрай тезгяха.
— Недей да правиш така. Носи лош късмет.
— Ами аз точно затуй го правя. Дано някоя канара падне от планината, та да те смачка на пихтия.
Преди човекът да го достигне, Даймънд подхвърли нагоре разтворения чадър и той се приземи върху машината за сироп. Лепкава струя плисна навън и обагри един шкаф в приятен кафеникав цвят.
— Хей! — изрева човекът, но Даймънд вече беше избягал.
Лу събра парите и двамата с Оз станаха да си вървят.
— Накъде хукнахте? — попита човекът.
— Реших, че не ми се яде торта — каза любезно Лу и затвори вратата зад себе си и Оз.
Чуха как човекът отвътре ревна:
— Селяндури!
Настигнаха Даймънд и тримата се запревиваха от смях, а минувачите ги гледаха учудено.
— Приятно ми е да видя, че се забавлявате — каза някой.
Тримата се завъртяха и видяха Котън, облечен с палто, костюм и вратовръзка. Държеше в ръка чантата си и ги гледаше весело.
— Котън, какво правиш тук? — изненада се Лу.
Той посочи към отсрещния тротоар.
— По една случайност работя тук.
Тримата погледнаха накъде сочи. Пред тях се извисяваше сградата на съда — чудесна тухлена постройка върху грозни бетонни основи.
— А вие какво търсите тук? — попита той.
— Луиза ни даде свободен ден — каза Лу. — Напоследък се съсипваме от работа.
Котън кимна.
— Да, забелязах.
Лу погледна към навалицата по тротоарите.
— Много се изненадах, когато видях този град. По всичко личи, че процъфтява.
Котън се озърна наоколо.
— Е, външността понякога мами. Откровено казано, в тази част на щата сме само на една индустриална крачка от пълната разруха. Дърводобивът се оттегли и сега повечето работни места са свързани с въглищата. А повечето търговци тук разчитат на миньорските долари. Затворят ли мините, градчето няма да ти се вижда чак толкова процъфтяващо. Къщичките от карти падат бързо. Кой знае, след пет години може изобщо да няма град. — Котън погледна Даймънд и се усмихна. — Но планинците пак ще са тук. Те винаги оцеляват. — Той се огледа. — Знаете ли какво? Имам да свърша една работа в съда. Естествено, днес няма заседания, но работата си тече. Хайде да се срещнем пак тук след два часа. Тогава за мен ще е чест да ви поканя на обяд. Лу погледна наоколо.