— Къде?
— В едно заведение, което вярвам, че ще ти хареса, Лу. Нарича се ресторант „Ню Йорк“. Работно време двайсет и четири часа, денонощно предлагат закуска, обяд или вечеря. Е, в Дикенс малцина остават будни след девет вечерта, но си е приятно да знаеш, че ако ти се прииска, в полунощ можеш да хапнеш пържени яйца, овесени ядки и бекон.
— Два часа — повтори Оз. — Само че как ще разберем кога са минали, като нямаме часовник?
— Е, горе над съда има часовник, но обикновено той изостава. Слушай какво ще направим, Оз. Вземи. — Котън свали джобния си часовник и му го подаде. — Използвай това. И да го пазиш. Подарък е от баща ми.
— По случай идването насам ли? — попита Лу.
— Точно така. Каза, че тук ще имам много свободно време и май искаше да държа сметка за всяка минута. — Котън повдигна шапката си. — Значи след два часа.
И той се отдалечи.
— Какво ще правим цели два часа? — попита Даймънд. Лу се огледа и очите й светнаха.
— Идвайте — каза тя и побягна. — Най-сетне ще видиш какво е кино, мистър Даймънд.
В течение на почти два часа тримата бяха безкрайно далеч от Дикенс, Апалачите и грижите на истинския живот. Намираха се в главозамайващата страна на „Вълшебника от Оз“, защото тъкмо по това време филмът обикаляше с небивал успех кинотеатрите из страната. Когато излязоха, Даймънд ги обсипа с десетки въпроси как е възможно това, което бяха видели.
— Господ ли го е сътворил? — тихичко попита той на няколко пъти.
Лу посочи към сградата на съда.
— Идвайте, ще закъснеем.
Тримата хукнаха през улицата и се изкатериха по широките стъпала. Униформен помощник-шериф с буйни мустаци ги спря.
— Хей, накъде сте се запътили?
— Всичко е наред, Хауърд, те са с мен — каза Котън, излизайки през вратата. — Някой ден може да станат адвокати. Идват да видят как е в двореца на правосъдието.
— Пази боже, Котън, не ни трябват повече адвокати — каза Хауърд с усмивка и се прибра.
— Добре ли прекарахте? — попита Котън.
— Преди малко видях на една голяма стена лъв, железен човек и някакво си плашило — съобщи Даймънд — и още не мога да разбера как става тая работа.
— Искате ли да видите къде работя? — попита Котън. Всички гръмогласно заявиха, че искат. Преди да влязат, Оз тържествено върна джобния часовник на Котън.
— Благодаря, че си го опазил така добре, Оз.
— Да знаеш, че дойдохме точно след два часа — каза момчето.
— Точността е голямо достойнство — отговори адвокатът.
Влязоха в съда, а Джеб остана да лежи отвън. От двете страни на широкия коридор имаше врати, над които висяха медни табелки с надписи: „Брачен регистър“, „Данъци“, „Актове за раждане и смъртни актове“, „Областен прокурор“ и тъй нататък. Котън обясни кое какво означава, после им показа съдебната зала, за която Даймънд заяви, че не е виждал толкова грамадно помещение. Запознаха се с пристава Фред, който изникна от някаква стаичка и обясни, че съдията Аткинс бил отишъл да обядва.
По стените висяха портрети на беловласи мъже в черни тоги. Децата плъзнаха ръце по дърворезбата и провериха удобно ли се седи на свидетелското място и в заседателската ложа. Даймънд поиска да седне и на съдийския стол, но Котън и Фред не одобриха идеята. Даймънд все пак ги издебна да се обърнат, седна за миг и веднага скочи, надут като петел, но Лу бе видяла всичко и жестоко го смушка в ребрата.
Напуснаха съда и минаха в съседната сграда, където имаше няколко канцеларии, между тях и кантората на Котън. Кантората се състоеше само от една стая със скърцащ под от дъбови дъски. Покрай трите стени се издигаха лавици, отрупани с протрити юридически томове, кутии за документи и луксозно издание на законодателството на Вирджиния. Насред стаята имаше голямо бюро от орехово дърво, а върху него — телефон и купища хартии. Стар сандък служеше вместо кошче за боклук, в единия ъгъл беше подпрян чадър. Закачалката висеше съвсем празна, а от стойката за чадъри стърчеше стара въдица. Котън даде на Даймънд да завърти шайбата и да се чуе с телефонистката Шърли. Момчето едва не подскочи чак до тавана, когато в ухото му се раздаде дрезгав глас.