След това Котън им показа квартирата си на най-горния етаж в същата сграда. Имаше малка кухня, претъпкана със зеленчукови консерви, буркани меласа и туршия, чували картофи, одеяла, фенери и какво ли не още.
— Откъде е всичко това? — попита Лу.
— Хората не винаги имат пари. Плащат си сметките в натура. — Котън отвори малкия хладилен шкаф и децата видяха, че е пълен с пилешко, свинско и телешко. — Тия неща не ги приемат в банката, но определено са много по-вкусни от парите.
В малката спалня имаше легло, нощно шкафче и лампа върху него, а просторната предна стая беше задръстена с книги.
Докато децата зяпаха камарите, Котън свали очилата си.
— Нищо чудно, че почвам да ослепявам — каза той.
— Всички тия книги ли си изчел? — попита Даймънд със страхопочитание.
— Да, признавам — отговори Котън. — Всъщност една голяма част съм чел по два-три пъти.
— Веднъж и аз прочетох книга — гордо съобщи Даймънд.
— Как й беше заглавието? — попита Лу.
— Не помня точно, ама имаше много картинки. Не, чакай, чел съм две книги, ако броим и Библията.
— Смятам, че спокойно можем да я броим, Даймънд — каза с усмивка Котън. — Ела насам, Лу. — Той посочи една етажерка, където бяха подредени книги на известни автори, повечето с чудесна кожена подвързия. — Това място е запазено за любимите ми писатели.
Лу огледа заглавията и веднага откри всички романи и сборници разкази на баща си. Котън подхвърляше чудесна примамка за помиряване, но Лу не беше в миролюбиво настроение.
— Гладна съм — каза тя. — Ще ходим ли на обяд?
Ястията в ресторант „Ню Йорк“ нямаха нищо общо с типичната нюйоркска трапеза, но все пак бяха вкусни, а Даймънд за пръв път опита, както казваше той, „лемонада“. Толкова му хареса, че изпи още две бутилки. След това тръгнаха да се разхождат по улицата, премятайки между зъбите си ментова дъвка. Влязоха в универсалния магазин и Котън им показа как заради стръмния терен можеш да влезеш в сградата, да се изкачиш шест етажа и да излезеш на улицата — факт, за който веднъж бяха писали в националната преса.
— Славата на Дикенс — изкиска се той, — уникален наклон на пръстта.
Магазинът беше препълнен до тавана със сушени плодове, инструменти и хранителни стоки. Силният аромат на кафе и тютюн сякаш бе пропил самите стени. До щандовете с конци и прежди висяха конски хамути, а по-нататък имаше тумбести стъкленици с бонбони. Лу си купи чифт чорапи и джобно ножче за Даймънд, който много се колебаеше дали да приеме, докато тя не му каза, че в замяна ще трябва да й издялка нещо. На Оз взе плюшено мече и му го връчи, без да спомене и дума за старото.
После Лу изчезна за няколко минути и се върна с предмет, който връчи на Котън. Оказа се лупа.
— Ще ти е от полза, като четеш толкова много — каза тя с усмивка.
Котън също се усмихна.
— Благодаря ти, Лу. Така ще се сещам за теб всеки път, когато разгръщам книга.
Сетне тя купи шал за Луиза и сламена шапка за Юджин. Оз взе малко пари на заем и тръгна да зяпа заедно с Котън. Когато се върна, стискаше пакет, обвит в кафява хартия, и категорично отказваше да съобщи какво има вътре.
След като поскитаха из града и Котън им показа разни неща, които Лу и Оз бяха виждали и преди, но Даймънд определено не беше, всички се накатериха в олдсмобила на Котън, паркиран пред съда. Лу и Даймънд заеха тясната задна седалка, а Оз и Джеб седнаха отпред до Котън. Когато потеглиха, слънцето тъкмо почваше да клони към залез и подухваше приятен ветрец. Струваше им се, че на света няма нищо по-красиво от залеза над планините.
Прекосиха Тремънт, после минаха малкия мост край Маккензи и поеха нагоре по първия хребет. Стигнаха до железопътен прелез и вместо да продължи по пътя, Котън зави и подкара олдсмобила по релсите.
— По-равно е, отколкото тукашните пътища — обясни той. — Долу имат асфалт и паваж, но не и тук, горе. Тия планински пътища са прокарани на ръка, с лопати и кирки. Според някогашния закон всеки здрав мъж от шестнайсет до шейсет години трябвало да посвети на тях по десет дни в годината, носейки свои собствени инструменти. Освободени били само учителите и свещениците, макар че според мен на тия работници не им е била излишна и по някоя гореща молитва от време на време. Свършили са чудесна работа, прокарали сто и трийсет километра път за четирийсет години, но все още трудничко се издържа друсането по плодовете на тая чудесна работа.