— Ами ако дойде влак? — попита тревожно Оз.
— Подозирам, че тогава ще се наложи да слезем от насипа — отговори Котън.
По някое време наистина чуха свирката на локомотив. Котън отби на сигурно място и спря. След няколко минути товарният влак пропълзя край тях като грамадна змия. Движеше се бавно, защото тук релсите правеха завой.
— Това въглища ли са? — попита Оз, гледайки камарите черни буци в откритите вагони.
Котън поклати глава.
— Кокс. Изработват го от въглищен прах, изпечен в големи пещи. Нужен е за стоманолеярните. — Той бавно поклати глава. — Влаковете пристигат празни, а си тръгват натоварени. Въглища, кокс, дървесина. Нищо не докарват освен нова работна ръка.
До едно разклонение на главната линия Котън им показа градче на минната компания — групичка еднакви къщички от двете страни на релсите и голям склад, препълнен до тавана със стоки, както им каза Котън, който бе влизал вътре. Малко по-настрани забелязаха път, а край него — верига от свързани тухлени сгради с формата на кошери. Всяка имаше метална врата и висок комин, облепен с дебел слой сажди. Комините бълваха дим и затъмняваха още повече гаснещото небе.
— Коксови пещи — обясни Котън.
Пред една по-голяма къща бе спрял чисто новичък „Крайслер Краун Импириъл“. Домът на надзирателя в мината, обясни Котън. Зад къщата имаше оградено пасище с няколко кобили и две-три игриви едногодишни жребчета.
— Имам да свърша една работа — каза Даймънд, смъквайки забързано презрамките на гащеризона. — Май прекалих с лемонадата. Само да отскоча зад оная барака и веднага се връщам.
Котън спря колата и Даймънд се отдалечи тичешком. Докато го чакаха, адвокатът показа на децата и други интересни неща.
— Това тук е една от мините на „Съдърн Вали“. Втори номер, така я наричат. От въгледобив се печели добре, но работата е ужасно тежка, а магазините на компанията действат така, че в крайна сметка миньорите затъват в дългове до уши. — Котън млъкна, загледа се в посоката, накъдето беше изчезнал Даймънд, и замислено се навъси. След това продължи: — Освен това хората се разболяват и умират от силикоза, срутвания, нещастни случаи и тъй нататък.
Раздаде се сирена и от входа на мината почнаха да излизат мъже с почернели лица, навярно уморени до смърт. Група жени и деца изтичаха да ги посрещнат и всички тръгнаха към еднаквите къщички. Мъжете подмятаха празни канчета за храна, пушеха и надигаха шишета алкохол. Други мъже, не по-малко изтощени на вид, отиваха да заемат местата им под земята.
— Някога тук работеха на три смени, но сега са само две — каза Котън. — Въглищата почват да се изчерпват.
Даймънд се завърна и скочи на задната седалка.
— Добре ли си, Даймънд? — попита Котън.
— Вече да — отвърна момчето, усмихна се до уши и зелените му котешки очи припламнаха.
Луиза се разтревожи, когато разбра, че са ходили до града. Котън обясни, че не е трябвало да задържа децата толкова време и следователно носи цялата вина. Но после Луиза каза, че си спомняла как едно време баща им направил същото, а изследователският дух трудно се изкоренявал, тъй че всичко било наред. Тя прие шала с просълзени очи, а Юджин изпробва шапката и я обяви за най-хубавия подарък, който някога е получавал.
След вечеря Оз се извини и отиде в стаята на майка си. Заинтригувана, Лу го последва и както правеше често, надникна през процепа между стената и рамката на вратата. Оз внимателно разгърна пакета, който бе купил в града, и здраво хвана четката за коса. Лицето на Аманда беше спокойно, очите й затворени както винаги. За Лу майка й бе като принцеса, потънала в мъртвешки сън, за който никой от тях нямаше противоотрова. Оз коленичи на леглото и докато разресваше косата на Аманда, започна да й разказва какъв чудесен ден са прекарали в града. Лу дълго го гледа как се бори с четката, после влезе да му помогне. Повдигна косата на майка си и показа на Оз правилните движения. Косата бе поизраснала, но все още оставаше доста къса.
По-късно тази вечер Лу отиде в стаята си, прибра новите чорапи, просна се на леглото, без дори да си свали обувките, замисли се за чудесния ден в града и не мигна чак докато дойде време да дои кравите.
19
Бяха минали няколко дни. Сядаха да вечерят, а навън се лееше дъжд. Даймънд бе пристигнал на гости, наметнат с импровизиран дъждобран — парче парцалив и протрит брезент с дупка за главата. Джеб се изтръска и преспокойно отиде да легне до огъня, като че се намираше у дома си. Когато Даймънд свали брезентовата наметка, Лу видя нещо закачено на връв около врата му. И въпросното нещо миришеше не твърде приятно.