Луиза и Котън се спогледаха, после адвокатът каза:
— Даймънд, в случая сърцето ми е на твоя страна, синко, наистина. Знаеш го. Но законът не е. И друг път може би няма да се измъкнеш толкова лесно. А хората, току-виж, сами се заемат с въпроса. Затова те съветвам да си кротуваш. Казвам го за твое добро, Даймънд, разбираш ме.
След като каза всичко това, Котън стана и отново си сложи шапката. Отказа да отговори на въпросите на Лу и отклони поканата да остане. За момент спря и погледна Даймънд, който унило съзерцаваше остатъците в чинията си.
— Даймънд — каза Котън, — след като онези от мината напуснаха съда, ние със съдията Аткинс здравата се посмяхме. Според мен това е достоен завършек на лудориите ти, синко. Съгласен ли си?
Най-сетне Даймънд му се усмихна и каза:
— Съгласен.
20
Една сутрин Лу стана съвсем рано, навярно дори преди Луиза и Юджин, защото долу не се чуваше никакъв шум. Вече бе свикнала да се облича на тъмно и пръстите й се движеха пъргаво, докато надяваше дрехите и връзваше обувките. Пристъпи до прозореца и надникна навън. Беше толкова тъмно, че я обзе смътна тревога, сякаш се намираше дълбоко под водата. Тя трепна, защото й се стори, че зърна нещо да се измъква от обора. После то изчезна като зигзаг на отминала мълния. Лу отвори прозореца, за да вижда по-добре, но от тайнственото нещо вече нямаше и следа. Навярно си бе въобразила.
Тя слезе по стъпалата колкото се може по-тихо, тръгна към стаята на Оз да го събуди, но вместо това спря до стаята на майка си. Вратата бе леко открехната и Лу постоя така, сякаш нещо й преграждаше пътя. Облегна рамо на стената, повъртя се смутено, плъзна длани по рамката, отблъсна се и пак се приведе напред. Накрая Лу подаде глава в спалнята.
С изненада видя върху леглото две фигури. Оз лежеше до майка си. Беше по ватено долно бельо и част от тъничките му прасци се виждаше между набраните крачоли и дебелите вълнени чорапи, които си носеше още от Ню Йорк. Дупето му стърчеше нагоре, а личицето му беше обърнато настрани, така че Лу можеше да го види. Стискаше новото мече и се усмихваше блажено.
Лу се промъкна на пръсти и положи длан върху гърба му. Момчето не помръдна, тогава Лу плъзна пръсти надолу и леко докосна ръката на майка си. Когато правеше упражнения с нея, всеки път в дъното на душата й трепваше плаха надежда, че усеща как майка й се напряга, макар и съвсем леко. Но всъщност натискът винаги се оказваше просто тежест на отпуснатите крайници. А Аманда бе проявила такава сила по време на катастрофата, за да спаси децата си. Може би в тази борба, мислеше си понякога Лу, е изчерпала всичко, с което разполага.
Тя напълни с въглища огнището в предната стая, запали го и дълго седя отпред, усещайки как топлината прогонва студа от костите й. На разсъмване отвори вратата и прохладният вятър я лъхна в лицето. Високо горе се влачеха тумбести сиви облаци от преминала буря, облени отдолу в пламтящи розово червеникави багри. Точно под тях зелените гори по планинските склонове се изкачваха постепенно чак до небето. Не помнеше друг път да е виждала тъй прекрасен изгрев. Във всеки случай не и в града.
Макар да не бе минало чак толкова много време, Лу имаше чувството, че са изтекли години, откакто ходеше по бетонните тротоари на Ню Йорк, возеше се в метрото, тичаше да хване такси с родителите си, провираше се сред тълпи купувачи в „Мейси“ след Деня на благодарността или ходеше на „Янки Стейдиъм“ да гледа бейзбол и да яде хотдог. Преди няколко месеца всичко това бе заменено от стръмни склонове, пръст, дървета и миризливи животни, чрез които трябва да си изкарваш прехраната. Вместо покупки от бакалницата на ъгъла имаше прясно изпечен хляб и току-що издоено мляко, вместо водопровод — помпа или тежка кофа, вместо огромни обществени библиотеки — шкафче с няколко книги, вместо високи сгради — още по-високи планини. И без сама да разбира защо, Лу се питаше дали би имала сили да издържи тук за дълго. Може би баща й бе имал основателна причина да не се завръща.
Тя отиде в обора и издои кравите, после отнесе пълна кофа мляко в кухнята, а друга сложи да се охлажда в извора. Въздухът вече ставаше по-топъл.
Беше запалила готварската печка и пържеше сланина, когато прабаба й влезе. Луиза бе разтревожена, че се е успала. Когато видя пълните кофи на мивката и Лу й каза, че вече е издоила кравите, старицата се усмихна одобрително.
— Додето се усетя, ще вземеш да въртиш цялата къща без мен.
— Едва ли ще стане — каза момичето с такъв глас, че Луиза престана да се усмихва.