Оз развълнувано се озърна.
— Луиза каза да се ослушваме за звънците на кравите.
Лу изтича след него през горички от букове, липи и тополи, където провлачените стъбла на глициниите се вкопчваха в тях като мънички яки ръце, а отдолу ги препъваха корени, вкопчени в неравната почва. Когато стигнаха до една полянка, оградена с бучиниш и бъз, отново се разнесе дрънчене, но крави не видяха. Наблизо прехвръкна златна сипка, която ги стресна.
— Мууу. Мууу! — дочуха те и хлопатарът пак задрънка. Двамата взеха да се озъртат слисано, докато Лу не вдигна очи към един клонест клен, където видя Даймънд да люлее хлопатара. Беше бос, облечен с все същите дрехи, с цигара зад ухото и щръкнала към небето коса, сякаш някое пакостливо ангелче дърпаше рижата му грива.
— Какво правиш? — попита сърдито Лу.
Даймънд пъргаво се заспуска от клон на клон, скочи долу и пак разтръска хлопатара. Лу забеляза, че е вързал с канап подареното ножче за гащеризона си.
— Мислех си, че съм крава.
— Не е смешно — каза Лу. — Трябва да ги намерим.
— А, че то е от лесно по-лесно. Мене ако питаш, кравите не се губят, само скитат насам-натам, додето някой ги открие.
Той подсвирна и Джеб дотърча от гъсталака.
Даймънд ги поведе напред през ясенова горичка; върху един паднал дънер две катерички водеха оживен спор, вероятно за някаква ценна находка. След малко тримата спряха и огледаха с възхищение един златен орел, кацнал върху идеално права двайсетметрова топола. На следващата поляна видяха кравите да пасат сред естествена кошара от нападали дървета.
— Още щом ги видях, разбрах, че са на мис Луиза. И си рекох, че сигурно ще довтасате да ги търсите.
С помощта на Даймънд и Джеб върнаха кравите във фермата. По пътя Даймънд им показа как да се държат за опашките им, докато изкачват стръмното — така добичетата щели да си платят, задето са се залутали. Когато затвориха портата на оградата, Лу каза:
— Даймънд, обясни ми как сипа конски тор в колата на онзи човек.
— Не мога, щото не бях аз.
— Стига, Даймънд. Ти направо си го призна пред Котън.
— Ушите ми са дървени, нищо не чувам.
Ядосаната Лу драскаше с крак кръгчета по земята.
— Слушай, Даймънд, ние трябва да тръгваме за училище. Не искаш ли да дойдеш с нас?
— На никакво училище не ходя — отсече той, после лапна незапалената цигара и моментално се превърна във възрастен.
— Как така вашите не са те накарали?
Вместо отговор Даймънд подсвирна на Джеб и двамата се отдалечиха тичешком.
— Хей, Даймънд — подвикна след тях Лу.
Момчето и кучето побягнаха още по-бързо.
21
Лу и Оз прекосиха на бегом пустия двор и нахълтаха в училищната сграда. Задъхани, двамата се промъкнаха към местата си.
— Съжалявам, че закъсняхме — каза Лу на Естел Маккой, която вече пишеше нещо на черната дъска. — Имахме работа на полето и…
Чак сега тя се озърна и видя, че почти половината места са празни.
— Няма нищо, Лу — отговори учителката. — Започва сеитбата. Радвам се, че изобщо дойдохте.
Лу седна. С крайчеца на окото си забеляза, че Били Дейвис е тук. Изглеждаше толкова кротък, че тя мислено си напомни да внимава. Когато вдигна капака на чина, за да прибере учебниците, Лу не успя да удържи писъка си. Навитата вътре змия — цял метър дълга, на кафяви и жълти ивици — беше мъртва. Много повече я ядоса листът хартия около змията, върху който беше надраскано: „Янки, вървете си.“
— Лу — обади се мисис Маккой откъм черната дъска, — станало ли е нещо?
Лу затвори чина и погледна към Били, който бе подвил устни и съсредоточено зяпаше учебника си.
— Не, нищо — каза тя.
По пладне въздухът още бе хладен, но слънцето напичаше и децата излязоха да обядват навън. Почти всички си носеха по нещо за ядене, та макар и само парче царевичен хляб или сухар. Мнозина стискаха шишета с мляко или изворна вода. Децата насядаха по земята да хапнат и да си побъбрят. Някои от най-малките се въртяха в кръг, докато им се завие свят и паднат. По-големите им братя или сестри ги вдигаха и ги караха да ядат.
Лу и Оз седяха в плътната сянка на ореха и ветрецът леко развяваше косата на Лу. Оз енергично дъвчеше хляб с масло и отпиваше студена изворна вода от буркана. Лу обаче не бе хапнала нито залък. Тя сякаш дебнеше нещо и разкършваше ръце и крака, като че се готвеше за надбягване.
Били Дейвис се зададе през групичките насядали деца, размахвайки енергично кутията си за обяд, направена от малко сандъче за пирони с телена дръжка. Той спря при една група, каза нещо, разсмя се, хвърли поглед към Лу и пак се разсмя. Накрая се изкатери върху долния клон на един сребърен клен и отвори кутията. В следващия миг нададе писък, падна заднишком от дървото и се приземи на глава. Змията падна върху него и той се затъркаля, опитвайки се да я прогони. Чак тогава осъзна, че това е собствената му мъртва змия, вързана за капака на сандъчето, което още стискаше в ръка. Когато престана да квичи като заклано прасе, той разбра, че всички на двора се превиват от смях.