Всички освен Лу, която просто си седеше със скръстени ръце и се преструваше, че не обръща внимание на зрелището. Сетне по лицето й цъфна тъй бляскава усмивка, че малко оставаше да затъмни слънцето. Когато Били стана, тя стори същото. Оз налапа остатъка от филията, отпи още глътка вода и изтича да се скрие зад ореха. Стиснали юмруци, Лу и Били се срещнаха по средата на двора. Наоколо се струпа тълпа и така започна вторият рунд между северняшкото момиче и планинското момче.
Лу седеше зад чина си — пак с цепната устна, само че този път от другата страна. Тя се изплези на Били, който седеше на същия ред със скъсана риза и синьо — мораво дясно око. Естел Маккой стоеше срещу тях със скръстени ръце, строго навъсена. Веднага след края на боксовия мач разгневената учителка бе разпуснала децата, а след това прати да повикат родителите на двамата побойници.
Лу се чувстваше въодушевена, защото още веднъж бе напердашила Били пред цялото училище. Той обаче съвсем не изглеждаше спокоен — въртеше се на стола и хвърляше нервни погледи към вратата. Най-сетне Лу разбра тревогата му, когато вратата се разтвори с трясък и на прага застана Джордж Дейвис.
— Какво става тук, по дяволите? — изрева той така гръмогласно, че дори Естел Маккой се сви.
Докато Дейвис крачеше напред, учителката се отдръпна от пътя му.
— Били се сби, Джордж — каза тя.
— Викнала си ме само заради някакъв си скапан бой? — изръмжа той, после заплашително се надвеси над Били. — Бях на нивата, копеле ситно, и нямам време за твоите глупости.
Когато Джордж забеляза Лу, кървясалите му очи станаха още по-злобни и той зашлеви Били с такава сила, че момчето отхвръкна на пода.
Бащата застана над падналия син.
— Оставил си се една фуста да те подреди така?
— Джордж Дейвис! — извика Естел Маккой. — Не закачай сина си!
Мъжът заплашително вдигна ръка срещу нея.
— От днес нататък той ще работи във фермата. Край на проклетото училище.
— Защо не оставиш Били да реши сам?
Луиза изрече това, докато влизаше в класната стая. Оз вървеше плътно след нея, стиснал крачола на панталона й.
Учителката въздъхна от облекчение.
— Луиза.
Дейвис не желаеше да отстъпва.
— Той е хлапак и ще върши каквото му кажа, по дяволите.
Луиза помогна на Били да седне и го прегърна за миг, преди да се обърне към баща му.
— Къде виждаш хлапак? Тук аз виждам един чудесен младеж.
Дейвис изсумтя.
— Още има жълто по устата си.
Луиза направи крачка към него и заговори спокойно, но с тъй яростен поглед, че Лу спря да диша.
— Да, но ти си възрастен. Затова не смей повече да го удряш.
Дейвис вдигна срещу лицето й показалец с отчупен нокът.
— Не ми казвай как да си оправям сина. Ти си имала само едно дете. Аз имам девет и още едно е на път.
— Бройката на децата не означава, че си добър баща.
— Ти пък си прибрала онзи черньо Хич Не да живее при теб. Господ ще те накаже заради туй. Сигурно щото имаш кръв от онез диваци, чероките. Тука няма място за теб. И никога не е имало, индианска жено.
Зашеметената Лу погледна Луиза. Янки. И индианка.
— Името му е Юджин — каза Луиза. — А баща ми беше половин апах, не чероки. И онзи Господ, когото знам, наказва злите хора. Например онези, дето си пребиват децата. — Луиза пристъпи още една крачка напред. — Вдигнеш ли още веднъж ръка срещу това дете, моли се на своя си бог да не те намеря.
Дейвис се изхили злобно.
— Олеле, че ме уплаши, бабо.
— Значи си по-умен, отколкото мислех.
Дейвис стисна юмрук и тъкмо се канеше да замахне, когато на прага изникна едрият Юджин. Храбростта му веднага се изпари.
Дейвис сграбчи Били.
— Марш у дома, момче. Бегом!
Били хукна навън. Дейвис го последва важно, без да бърза. От прага той се провикна към Луиза:
— Не сме свършили. Чакай да видиш!
После излезе и затръшна вратата.
22
Учебната година бе приключила, сега започваше усилната полска работа. Всяка сутрин Луиза ставаше съвсем рано, преди още мракът да се е сгъстил докрай, и отиваше да събуди Лу. Като наказание за боя с Били момичето трябваше да върши не само своите задачи, но и тези на Оз, а после по цял ден се трудеха на полето. По пладне сядаха да обядват със сухоежбина и студена изворна вода в сянката на една магнолия. Почти не разговаряха, а потта пропиваше дрехите им. През тези почивки Оз мяташе камъни толкова надалеч, че другите се усмихваха и ръкопляскаха. Той започваше да се източва, мускулите по ръцете и раменете му се очертаваха все по-ясно и трудът го превръщаше в жилав и суховат юначага. Сестра му също. Както впрочем и повечето от другите хора, които се бореха за оцеляване по тия места.