Лу се прозя.
— Дано да не си ни събудил за някоя глупост, Даймънд, инак теб би трябвало да те е страх.
Поеха на юг с бърза крачка. Даймънд бъбреше през цялото време, но категорично отказваше да разкрие къде отиват. Накрая Лу прекрати усилията и се загледа как Даймънд подтичва бос по острите камъни. Тя и Оз бяха с обувки.
— Даймънд, никога ли не ти се разраняват краката? Не настиваш ли? — попита тя, когато спряха на една могилка да си поемат дъх.
— Зиме може и да видите нещо по краката ми, ама само ако натрупа два-три метра сняг. Хайде, идвайте.
Отново поеха напред и след двайсет минути Лу и Оз чуха шума на бързо течаща вода. Малко по-късно Даймънд вдигна ръка и всички спряха.
— Тук трябва да вървим съвсем бавно — каза той.
Последваха го плътно по камъните, които с всяка крачка ставаха все по-хлъзгави; струваше им се, че шумът на водата идва от всички страни, сякаш към тях връхлиташе огромна вълна. Лу стисна ръката на Оз, защото самата тя почваше да се тревожи и предполагаше, че братчето й трябва да е обзето от ужас. Отминаха горичка от високи брези и плачещи върби, обсипани с водни капки, сетне Лу и Оз зяпнаха от изумление.
Водопадът беше висок над двайсет и пет метра. Лееше се от върха на отвесна варовикова скала и падаше право надолу в кипнало езеро, чиито води се отдалечаваха по лъкатушно русло и чезнеха в мрака. Сетне Лу разбра защо Даймънд говореше за луната. Тя грееше толкова ярко, а водопадът и езерото бяха разположени тъй съвършено, че около тримата се разливаше истинско море от светлина. Всъщност отразеното сияние бе така силно, сякаш нощта се превръщаше в ден.
Отдръпнаха се на място, откъдето виждаха всичко, но шумът на водопада бе малко по-слаб и можеха да разговарят, без да се надвикват с грохота на водните струи.
— Обикновен приток на река Маклауд, това е — каза Даймънд. — Вярно, по-височък от другите.
— Прилича на снеговалеж, само че обърнат наопаки — каза Лу, докато все още замаяна сядаше върху един камък, покрит с мъх.
И наистина, под мощните лунни лъчи кипежът на пяната напомняше снеговалеж, устремен обратно към небето. В единия край на езерото водата блестеше особено ярко. Тримата тръгнаха натам.
— Тук Господ е докоснал земята — изрече тържествено Даймънд.
Лу се наведе и огледа внимателно мястото. После се обърна към Даймънд и каза:
— Фосфор.
— Какво?
— Мисля, че тази скала съдържа фосфор. Казвали са ни в училище.
— Я кажи пак тая дума — рече Даймънд.
И като чу, той я заповтаря отново и отново, додето взе да се отронва с лекота от езика му. Накрая заяви, че е чудесна и много приятна дума, но не отстъпи от мнението си, че означава нещо, докоснато от Господа. Изглеждаше толкова убеден, че на Лу просто сърце не й даваше да спори с него.
Оз се приведе и потопи ръка в езерото, но веднага я дръпна и потрепера.
— Винаги е така, дори в най-големите жеги — каза Даймънд. Той се озърна с усмивка. — Ама пък е чиста…
— Благодаря, че ни доведе — каза Лу.
— Всички приятели водя насам — отговори любезно той, после се озърна към небето. — Хей, познавате ли звездите?
— Знам някои — каза Лу. — Ето Голямата мечка, а ето там и Пегас.
— Изобщо не съм ги чувал. — Даймънд посочи небето на север. — Като извъртиш малко глава, ще видиш онуй, дето аз му викам Куцата мечка. Малко по-нататък е Каменната камбанария. А пък хей там — той завъртя пръст на юг, — точно там е Исус, седнал до Господа. Само че Господ го няма, щото е отишъл да върши добрини. Нали е Господ. Ама тронът се вижда ясно. — Той се озърна към тях. — Виждате ли го сега? А?
Оз каза, че всичко било ясно като бял ден, нищо че е нощ. Лу се поколеба. Чудеше се дали е по-добре да запознае Даймънд с истинските съзвездия, или не. Накрая се усмихна.
— Ти знаеш за звездите много повече от нас, Даймънд. Сега, след като ни показа, виждам всичко съвсем ясно.
Даймънд се усмихна чак до ушите.
— Ами нали разбираш, ние тук, в планините, сме много по-близо до тях, отколкото долу, в града. Не бой се, аз ще те науча.
Побъбриха си приятно цял час, после Лу реши, че е крайно време да се прибират.
Бяха минали половината от обратния път, когато Джеб изведнъж заръмжа, сбръчка муцуна, озъби се и бавно почна да кръжи из високата трева.
— Какво му става, Даймънд? — попита Лу.
— Надушил е нещо. Сума ти гадинки се навъртат наоколо. Не му обръщайте внимание.
Внезапно Джеб нададе оглушителен вой и се втурна напред с всичка сила.
— Джеб! — викна след него Даймънд. — Връщай се веднага.
Кучето обаче дори не забави крачка и тримата най-сетне видяха защо. Черната мечка се носеше с грамадни скокове през отсрещния край на ливадата.