— Е, прочетох една. А и той ми четеше на глас откъси от другите.
— Ти разговаря ли с онази жена?
— Коя? Луиза Мей ли? Не, но хората, които й писаха, казват, че много искала да отидем при нея.
Оз се замисли.
— Това май е хубаво.
— Да, хубаво е.
— Тя прилича ли на татко?
Този път въпросът затрудни сестра му.
— Мисля, че не съм я виждала дори на снимка.
Отговорът явно разтревожи Оз.
— Дали няма да излезе някоя грозна и зла старица? Ако е така, ще можем ли да се приберем у дома?
— Сега Вирджиния е нашият дом, Оз — усмихна се Лу. — Няма да е грозна. Нито пък зла. Ако беше такава, изобщо нямаше да се съгласи да ни приеме.
— Вещиците го правят понякога, Лу. Помниш ли Хензел и Гретел? Вещиците са хитри. Защото искат да те изядат. Всичките са такива. Знам, и аз чета книги.
— Докато съм с теб, никоя вещица няма и с пръст да те пипне.
Тя стисна ръката на Оз, за да покаже колко е силна, и накрая той се успокои и почна да оглежда останалите пътници в тяхното спално купе.
Това пътуване бе финансирано изцяло от приятелите на Джак и Аманда Кардинал, които не пожалиха средства, за да изпратят децата към новия им живот по най-удобния начин. Бяха наели дори медицинска сестра, която да ги придружи по пътя и да остане известно време във Вирджиния, за да се грижи за Аманда.
За жалост наетата сестра, изглежда, бе сметнала за свой дълг не само да наглежда болната майка, но и да пресича със строга ръка детските пакости. Естествено, отношенията между нея и Лу не бяха от най-добрите. Лу и Оз гледаха как високата костелива жена се грижи за своята пациентка.
— Можем ли да останем за малко с нея? — попита най-сетне Оз с изтъняло гласче.
За него медицинската сестра представляваше нещо средно между усойница и чудовище от приказките; плашеше го до смърт. Имаше чувството, че ръката на тази жена може всеки момент да се превърне в нож, а самият той — в единствена мишена на острието. Идеята за прабаба им като вещица идваше не само от страшната приказка за Хензел и Гретел. Оз изобщо не таеше надежда, че сестрата ще приеме молбата му, но за негова изненада тя се съгласи.
Докато вратата на купето се затваряше зад нея, Оз хвърли поглед към Лу.
— Май не е чак толкова лоша.
— Оз, тя отиде да пуши.
— Откъде знаеш, че пуши?
— И да не бях видяла жълтите петна по пръстите й, пак щях да усетя, че вони на тютюн.
Оз седна до майка си, която лежеше на долното легло със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Дишаше съвсем слабо, но все пак дишаше.
— Мамо, ние сме. Аз и Лу.
Лу го погледна раздразнено.
— Оз, тя не те чува.
— Не е вярно! Чува ме!
В гласа на момчето прозвуча такава ярост, че Лу се стресна, макар да бе свикнала буквално с всичките му прояви. Тя скръсти ръце и се обърна настрани. Когато го погледна отново, Оз бе измъкнал от куфара си една кутийка и я отваряше. Верижката, която извади от нея, бе украсена с малък кварцов камък.
— Оз, моля те, престани — изрече тихо сестра му.
Без да й обръща внимание, той протегна верижката над майка си.
Аманда можеше да яде и да пие, ала по някаква неразбираема за децата причина не бе в състояние да се движи, да говори и да отваря очи. Това дълбоко тревожеше Оз и в същото време го обнадеждаваше. Той предполагаше, че сигурно се е объркало нещо дребно, като камъче в обувката или задръстване във водопроводна тръба. Трябваше само да премахне това просто препятствие и майка му пак щеше да се завърне при тях.
— Оз, много си глупав. Недей да го правиш. Той спря и я погледна.
— Твоят проблем е, че не вярваш в нищо, Лу.
— А пък твоят е, че вярваш във всичко.
Оз бавно разлюля верижката над майка си. Затвори очи и почна да изговаря думи, които не бяха съвсем ясни дори и за него.
Лу стоеше до него и се въртеше раздразнено, но накрая не издържа.
— Ако някой те види какво правиш, ще си рече, че нещо ти хлопа. И знаеш ли какво? Няма да сбърка!
Оз прекрати заклинанията и я изгледа сърдито.
— Е, сега провали всичко. За да успее лечението, трябва да се пази пълно мълчание.
— Лечение ли? Какво лечение? Какви ги дрънкаш?
— Искаш ли мама да остане все така?
— Ако остане, сама си е виновна — отсече Лу. — Нищо нямаше да се случи, ако не се беше карала с татко.
Оз бе потресен от нейните думи. Дори и Лу изглеждаше изненадана, че е могла да изрече подобно нещо. Но не й беше в характера да си взима думите обратно.
В този момент и двамата не гледаха към Аманда, но ако я бяха погледнали, щяха да забележат нещо — едва доловимо потрепване на клепачите, което подсказваше, че някак е успяла да чуе дъщеря си, а сетне е потънала още по-дълбоко в бездната, която и без това я държеше в тъй жесток плен.