— Травис — каза Котън, като застана пред своя приятел, — лекувал ли си досега някакви заболявания на Луиза Кардинал?
— Да, на два пъти.
— Разкажи ни за тези два случая, ако обичаш.
— Преди десетина години я ухапа гърмяща змия. Тя сама претрепа с мотика гадината, после слезе на кон от планината и пристигна при мен. Ръката й вече беше подпухнала горе-долу колкото моя крак. Разболя се тежко, вдигна температура, каквато не бях виждал дотогава. Дни наред беше между живота и смъртта. Но оздравя точно когато си мислехме, че няма да издържи. Като муле се беше вкопчила в живота.
— А втория път?
— Пневмония. През онази зима преди четири години, когато натрупа сняг като на полюса. Помните ли я? — обърна се той към залата и всички закимаха. — Нямаше начин човек нито да слезе, нито да се изкачи до планината. Цели четири дни бяха изтекли, додето ми съобщят. Когато бурята утихна, аз отидох да я лекувам, но тя бе минала през най-лошото сам-самичка. Такова нещо би погубило млад човек дори и в болница, а тя беше прехвърлила седемдесетте и оцеля без капка лекарство, само с волята си за живот. Не бях виждал подобно чудо.
Котън се приближи до съдебните заседатели.
— По всичко личи, че тази жена притежава неукротим дух. Дух, който не може да бъде победен.
— Възразявам, ваша светлост — обади се Гуд. — Това въпрос ли е или божествено откровение от ваша страна, мистър Лонгфелоу?
— Надявам се, и едното, и другото.
— Нека го кажем така — заяви Барне. — Ако бях комарджия, не бих заложил против тази жена.
Котън погледна заседателите.
— Нито пък аз. Нямам повече въпроси.
— Мистър Гуд, кого призовавате сега? — попита Аткинс.
Адвокатът се изправи и огледа залата. Продължаваше да търси, докато накрая погледът му достигна балкона, плъзна по предния ред и спря върху Лу и Оз. След това само върху Оз.
— Млади момко, защо не слезеш тук да си поговорим?
Котън скочи от стола.
— Ваша светлост, не виждам причина…
— Ваша светлост — прекъсна го Гуд, — именно децата ще трябва да бъдат поставени под попечителство, затова смятам, че ще е разумно да изслушаме едно от тях. А макар и дребен, този младеж притежава твърде могъщ глас, както всички в залата имаха възможност да се убедят неотдавна.
Откъм публиката долетя приглушен смях и Аткинс разсеяно заудря с чукчето, докато обмисляше това предложение. Котън отброи шест бързи удара на сърцето си.
— Ще разреша. Но не забравяйте, Гуд, той е само едно малко момче.
— Непременно ще го имам предвид, ваша светлост.
Лу стисна ръката на Оз. Двамата слязоха по стълбището и прекосиха залата под погледите на цялата публика. Оз сложи ръка върху Библията, даде клетва да казва истината и Лу се върна на мястото си. Върху големия свидетелски стол момчето изглеждаше тъй дребно и беззащитно, че сърцето на Котън се сви.
Гуд пристъпи напред.
— И тъй, мистър Оскар Кардинал… — започна той.
— Името ми е Оз, сестра ми се казва Лу. Не й викайте Луиза Мей, че може да се ядоса и да ви халоса здравата.
Гуд се усмихна.
— Не бой се, ще ви наричам Оз и Лу. — Той се подпря на парапета. — Навярно знаеш колко съжаляваме всички тук, че майка ви е толкова болна.
— Тя ще оздравее.
— Нима? Така ли казаха лекарите?
Оз вдигна очи към Лу. Гуд изчака, после докосна бузата на момчето и извърна лицето му към себе си.
— Е, синко, на това свидетелско място трябва да казваш само истината. Не може да търсиш отговорите от сестра си. Дал си клетва пред Бога да говориш истината.
— Винаги казвам истината. Да пукна, очите ми да изтекат.
— Браво, момко. Хайде сега, казаха ли лекарите, че майка ти ще оздравее?
— Не. Казаха, че не знаят.
— А ти откъде знаеш?
— Знам, защото… защото го пожелах. При кладенеца на желанията.
— Кладенец на желанията? — повтори Гуд и отправи към заседателите многозначителна усмивка. — Значи по вашия край има кладенец на желанията. Ех, защо си нямаме такова нещо и в Ричмънд!
Откъм публиката избухна смях. Оз пламна като божур и смутено се размърда на стола.
— Наистина има такъв кладенец — настоя той. — Моят приятел Даймънд Скинър ни разказа за него. Казваш си желанието, даваш най-скъпото, което имаш, и всичко се сбъдва.
— Звучи чудесно. Значи казваш, че си изрекъл желанието.
— Да, сър.
— И си дал най-скъпото, което имаш? Какво беше то?
Оз нервно огледа залата.