— Истината, Оз — напомни му Гуд. — Не забравяй, че се закле пред Бога, синко.
Оз дълбоко въздъхна.
— Мечето. Дадох си мечето.
Тук-там прозвуча приглушен кикот, после всички видяха как по бузата на момчето плъзна самотна сълза и залата стихна.
— Сбъдна ли се желанието ти? — попита Гуд.
Оз поклати глава.
— Не.
— Отдавна ли го изрече?
— Да — отговори тихо Оз.
— А майка ти още е много болна, нали?
Оз наведе глава.
— Да — отвърна той с изтъняло гласче.
Гуд пъхна ръце в джобовете си.
— Е, синко, има една печална истина: нещата не се сбъдват само защото ги желаем. Не и в истинския живот. Знаеш, че прабаба ти е тежко болна, нали?
— Да, сър.
— Пожела ли нещо и за нея?
Котън се изправи.
— Гуд, остави детето на мира.
— Добре, добре. Оз, ти разбираш, че не можеш да живееш самичък, нали? Ако прабаба ти не оздравее, според закона трябва да бъдеш настанен в дома на някой възрастен. Или да те изпратят в сиропиталище. А ти не искаш да ходиш в някакво си сиропиталище, прав ли съм?
Котън отново скочи на крака.
— Сиропиталище ли? Откога почнахме да разглеждаме този въпрос?
— Е, ако земята на мис Кардинал не бъде продадена и ако не й се случи още едно чудо, както с гърмящата змия и пневмонията, тогава децата ще трябва да идат някъде. И ако нямат скрити пари, това „някъде“ ще е сиропиталище, защото именно там отиват децата, които нямат живи роднини или други достойни хора, готови да ги осиновят.
— Могат да живеят при мен — каза Котън.
Гуд изглеждаше готов да се разсмее.
— При вас? При един стар ерген? Адвокат в умиращо градче? Вие сте последният човек на света, комуто съдът би поверил тези деца. — Гуд отново се обърна към Оз. — Не би ли предпочел да живееш в свой дом с човек, който да взима присърце интересите ти? Това предпочиташ, нали?
— Не знам.
— Естествено, че го предпочиташ. Сиропиталищата не са от най-приятните места на този свят. Някои деца остават в тях завинаги.
— Ваша светлост — каза Котън, — има ли този разпит друга цел, освен да сплаши свидетеля?
— И аз се канех да задам на мистър Гуд същия въпрос — заяви Аткинс.
Но ненадейно пръв проговори Оз.
— Може ли да дойде и Лу? Не в сиропиталището, а на онова, другото място.
— Ами разбира се, синко, разбира се — бързо отвърна Гуд. — Не бива да се делят брат и сестра. — После тихо добави: — Но в сиропиталищата няма гаранция. — Той помълча. — Е, другото ти харесва повече, нали, Оз?
Оз се поколеба и се опита да погледне към Лу, но Гуд бързо застана пред него. Накрая Оз тихо каза:
— Мисля, че да.
Котън вдигна очи към балкона. Лу бе скочила на крака, стискаше здраво парапета и тревожно гледаше брат си.
Гуд пристъпи към заседателите и демонстративно избърса очи.
— Браво, моето момче. Нямам повече въпроси.
— Котън? — изрече Аткинс.
Гуд седна и Котън се изправи, но застина на място, вкопчил пръсти в ръба на масата. Върху големия свидетелски стол виждаше едно измъчено момченце; едно момченце, което искаше само да стане и да избяга при сестра си, защото се боеше до смърт от сиропиталища, от дебели адвокати с неразбираеми думи и трудни въпроси и от огромни зали, пълни с изблещени непознати хора.
— Нямам въпроси — каза Котън съвсем тихо и Оз побегна към сестра си.
Изредиха се още свидетели, които доказваха, че Луиза е напълно неспособна да вземе съзнателно решение, а Котън можеше само да се заяжда с отделни подробности от показанията им. Накрая заседанието бе отложено за следващия ден и Котън изведе децата от залата. Навън ги спряха Гуд и Милър.
— Борите се чудесно, мистър Лонгфелоу — каза Гуд, — но всички знаем какъв ще е краят. Какво ще речете да приключим още сега? Да спестим излишните неприятности.
При тия думи той погледна Лу и Оз. Посегна да погали Оз по косата, но момчето го изгледа тъй яростно, че Гуд побърза да отдръпне ръка, преди да е загубил някой пръст.
— Виж какво, Лонгфелоу — каза Милър, вадейки от джоба си късче хартия. — Нося чек за половин милион долара. Само трябва да сложиш край на тази нелепа история и всичко е твое.
Котън погледна Оз и Лу, после каза:
— Чуй какво ще ти кажа, Милър. Нека оставим това на децата. Каквото поискат, това ще направя.
Милър клекна и се усмихна на Лу и Оз.
— Сега тези пари ще бъдат ваши. Ще си купите каквото пожелаете. Ще живеете в голяма къща със скъпа кола и хора, които да се грижат за вас. Чудесен живот. Какво ще кажете, деца?
— Вече си имаме дом — каза Лу.
— Добре, ами майка ви? Хора в нейното състояние се нуждаят от много грижи, а това не е евтино. — Той размаха чека пред момичето. — Това разрешава всичките ви проблеми, госпожице.