След пет дни влакът най-после спря на претъпканата гара в Пекин. Зан Фу Хай слезе и със страхопочитание огледа мястото, откъдето преди четиринайсет години бе тръгнал. Само сградата бе останала същата. Двата еднакви часовника отмерваха времето в наблюдателните кули на покрива на гарата. Зимният вятър развяваше червените знамена, окачени на сребристи пилони в края на огромния, нов бетонен перон. Отвъд се простираше страната на чудесата на капитализма. Имаше лъскави таксита, произведени в Америка и Германия, които чакаха богати клиенти. Фу Хай не можеше да си позволи този лукс, затова нае рикша и момчето пое към стария му квартал.
Пекин беше преобразен. Вече нямаше тъмни цветове и сиви облекла. Градът бе оживен. Беше осми февруари 1998 година, денят преди китайската Нова година, която щеше да отбележи началото на Годината на вола. Строителният кран се бе превърнал в национален герб на Китай. Чудовищата със стоманени ръце сякаш бяха кацнали върху покрива на всяка сграда. Имаше универсални магазини с витрини от армирано стъкло, пълни със съвременни уреди, които все повече хора можеха да си купят. Хладилници „Снежинка“ и цветни телевизори „Айва“. В десния ъгъл на площад Тянанмън се издигаше огромен ресторант „Макдоналдс“. Фу Хай мина през стария Забранен град и парк „Бей Хай“ със спокойното красиво езеро и покрай петте павилиона с позлатени покриви.
Пекин изглеждаше обсебен от парите. Фу Хай не можеше да повярва на очите си. Гледаше в захлас купувачите, облечени в ярки пъстри дрехи и западни джинси, и се удивляваше на луксозните барове, ресторанти и клубове.
Всичко това бе станало, докато той се потеше във влажната тъмна фабрика за коприна. Вместо да се зарадва на промените, изпита още по-голямо разочарование. Заради „Четирите стари“ бе загубил възможността да участва в промените. Още по-лошо, знаеше, че мястото му вече не е в Пекин. Сега беше нежелан бежанец от Западните провинции. Селянин, презиран заради самото си присъствие тук, принуден постоянно да показва разрешителното си за преместване.
Най-сетне пристигна в родната си къща. Беше същата, каквато я помнеше. Огромна сграда от сиви тухли с врата, украсена с дърворезба, която наскоро бе боядисана в червено. Попита дали сестра му е в апартамента на втория етаж, където беше роден, и възрастна жена му каза, че сега Уан Сяо Жи живее в изоставената стая на портиера до входа на сградата заедно със съпруга си, нощен чистач на изпражнения на име Уан Пин Ан. Имала едно дете, момиче. Старицата изрече думата презрително, защото в обновен Китай момичетата не се ценяха. Фу Хай бавно прекоси малкия вътрешен двор, минавайки покрай брикетите от въглищен прах, които се сушаха на слънце. Правеха ги, като изстъргваха сгурията от печките, смесваха я с вода и я изсипваха в дървени калъпи да съхне. После, когато се втвърдеше, я нарязваха и я използваха повторно. Всичко в Китай се използваше повторно, дори изхабените кибритени клечки. Служеха за подпалки на огъня. Натрошените яйчени черупки се използваха като тор за цветята в саксиите. На старите топки за пинг-понг рисуваха лица, за да забавляват децата.
Фу Хай вървеше по двора, усещайки изпълнените с неприязън погледи на семействата, натъпкани в сградата. Спусна се по стъпалата, водещи към мрачната стая на портиера. На прага на помещението без прозорци, което сега беше домът на любимата му сестра, висеше парче плат. Когато я видя, той не повярва, че това е Сяо Жи. Беше ужасно състарена. Двайсет и шест годишна, а вече приличаше на бабичка. Зъбите й бяха развалени, тялото — прегърбено, а духът й — сломен. Прегърнаха се и очите им се напълниха със сълзи.
— Защо живееш тук? — най-сетне попита той. — Това е място за животни. Нашите стаи бяха на втория етаж.
— След като мама почина, нямах друг избор. Забременях с втората ми дъщеря. Това противоречеше на партийните изисквания. Принудиха ме да направя аборт и получих увреждане. Оттогава не съм същата.
Вечерта Фу Хай видя десетгодишната си племенница, която беше кожа и кости, не говореше и само го гледаше с големите си черни очи. Запозна се и с Пин Ан, съпруга на сестра си. Той беше необразован човек. Нещо по-лошо, вонеше от работата, която вършеше. Изстъргваше човешките изпражнения от публичните тоалетни и ги товареше в контейнери, които закарваха и изхвърляха на полето. Общественото му положение беше толкова ниско, че вече никой не се интересуваше от политическите убеждения на Сяо Жи. Тя беше паднала твърде ниско.
Без предупреждение в стаята влезе домоуправителката. Беше шейсетгодишна и носеше цивилни дрехи. Съседите й казали, че семейство Уон има посетител.