— Искам да видя разрешителното ти за пребиваване в Пекин — каза тя.
Фу Хай извади от раницата си подпечатания документ. Вече го бе показвал много пъти, докато прекосяваше четири китайски провинции. Нямаше проблеми с разрешителното, затова се изненада, когато жената отначало се озадачи при вида на документа, а после се ядоса.
— Откъде го взе? — грубо попита тя.
— Беше издаден от заместник партийния секретар на Хотан — отговори той и започна да диша учестено. Страхът изпълзя нагоре и го стисна за гърлото.
— Фалшив е — отсече домоуправителката и се вторачи гневно в него. — С пари ли го купи? Или използва влиянието си?
Въпросът бе абсурден. Беше очевидно, че Фу Хай не е влиятелен човек. Бе платил разрешителното с четиринайсет години непосилен труд и остана почти без пари.
— Не е фалшив! — възрази. — Това е валиден документ за преместване.
— Ами — заяви жената и тръгна, без да му връща разрешителното.
— Този документ ми трябва! — извика той.
Възрастната жена се обърна.
— От вътрешността на Китай и от Западните провинции идват селяни, който се опитват да ни отнемат работата. Настанявате се на пазарите ни. Работите за ниски надници, с които ние не можем да живеем. Крадете. Не ви искаме тук.
— Но аз съм от Пекин. Роден съм тук. Това е сестра ми.
— Съпругата на един нощен чистач на изпражнения няма да те спаси от престъплението, че лъжеш — гневно заяви домоуправителката и излезе.
— Трябва да си вървиш — тихо каза Сяо Жи на брат си.
И двамата знаеха, че след малко жената ще се върне с милиционери, за да го арестуват. Без разрешителното щяха да го изпратят в затвора. Тя прегърна брат си.
— Ще яхна Змията — каза Фу Хай. — Ако стигна до Америка, ще работя усилено, за да дойдеш там. В Америка всички имат пари и живеят като партийните секретари тук.
— Но пътуването струва скъпо. Нямам пари да ти помогна.
— Ще се продам. Ако се наложи, ще извърша престъпления за триадите. Ще направя всичко, за да отида в Америка — разгорещено заяви той. — Ще те взема там, за да бъдем заедно.
Сяо Жи се разплака. Четиринайсетте години бяха променили и двамата. Сега сякаш бяха непознати.
Въпреки промените, новите универсални магазини и цветните телевизори Пекин още не беше гостоприемен за работник от Западните провинции. Градът разтваряше обятия само за политическия елит и за хората, които правеха пари, използвайки влиянието си върху този елит.
Фу Хай пусна сестра си и бързо излезе от вътрешния двор на старата сграда. Тръгна по тесните оживени улици и скоро се изгуби в тълпата. Знаеше, че не може да остане дълго тук без разрешителното. Трябваше да намери „Змийска глава“ — човекът, който организираше нелегалната имиграция в Америка. „Змийската глава“ щеше да му каже как да плати билета си.
Без документа Фу Хай се бе слял с огромното мигриращо китайско население от лишени от права хора, които наброяваха милиони.
Спомни си думите на един философ, за когото бяха учили в училище. „Да се обърнеш към светлината, отначало е смущаващо, болезнено и дори заслепяващо. Но ако не сега, кога?“
И Фу Хай се обърна към светлината, която го заслепи. Сърцето му биеше силно от страх и несигурност, но той продължи да върви. Щеше да яхне Змията. Да спаси сестра си. Щеше да намери начин да отиде в Америка.
Ако не сега, кога?
3.
Бъзльото пристъпва към действие
Няколко дни след странната среща с брат си Уилър седеше в грил бара на клуба и наблюдаваше Лоуис Атуотър, която играеше тенис на корт три. Дългите й, загорели от слънцето крака съблазнително се движеха под късата поличка. Тя беше на едно от първите места в списъка му. Съпругът й беше дебел, разплут и много по-възрастен от нея. Черните й коси бяха подстригани късо и когато Уилър беше наблизо, тя постоянно показваше хубавите си бели зъби. Лоуис умееше да се усмихва като манекенка. Разбра, че му е навита, щом тя спомена как сестра й била в университета в Южна Калифорния, когато Уилър откраднал пожарната кола и я подкарал по стъпалата на Аненбърг Хол, блъскайки се в колоните на онзи величествен паметник на висшето образование. Тази безразсъдна каскада, изпълнена по време на изпита по средновековна европейска история, приключи с отлагането му за след Коледа. Шегичка. Поредният шедьовър на Уилър Касиди.