— Тримата детективи от отдел „Тежки престъпления“ не са изчезнали, Тиша, те са мъртви — разказваше той, поглеждайки от време на време към Уилър. Азиатското лице на Ал бе изкривено от терзания. — А аз се мотаех насам-натам като пълен идиот, докато са ги убивали. Допуснах да ги очистят. Аз ръководех операция „Сух док“. Чувствам се ужасно.
— Да отидем да хапнем нещо — предложи тя. — Аз черпя.
— Само да не е в шибаното кафене на „Уестин“ — обади се Уилър.
Тримата намериха малко заведение на ъгъла на Норт Хил и Алпайн, до Китайския квартал. Избраха го, защото беше безлюдно.
Седнаха в най-отдалечения ъгъл и си поръчаха сандвичи и кафе. Уилър каза на сервитьорката да продължава да им носи кафе.
Храната пристигна, а Ал още преразказваше историята си, опитвайки се да намери версия, от която няма да се чувства толкова зле.
— Къде се случи това? — попита Уилър, когато Катсукура най-сетне млъкна.
— Кое?
— Къде намери празния кораб?
— Бяхме в океана, някъде на юг от Марина дел Рей.
— На какво разстояние от брега?
— Не знам. Може би на километър или на три. Трудно е да се прецени във водата. Нямаше шамандури с обозначения.
— Тогава мястото е близо до летището — отбеляза другият мъж, взимайки си от пържените картофи. — Често ли застрелват агенти под прикритие по време на такива операции?
— Не трябваше да става така. Няма начин гангстерите от „Бамбуковия дракон“ да са знаели, че моите хора са агенти под прикритие. Детективите бяха преоблечени в моряшки униформи като членове на екипажа. Не носеха полицейски значки, нито документи за самоличност. Не се опитваха да извършат арест. Задачата им беше само да наблюдават и да докладват. Нямаше причина да ги убиват. Ето защо цялата история е много странна. Ако мислех, че има каквато и да е опасност, щях да взема пет-шест души на патрулния катер и да струпам цял взвод ченгета на „Хорнблоуър“.
Сервитьорката донесе още една кана с кафе, докато тримата седяха и размишляваха.
— Ами ако всички тези неща са свързани? — попита Уилър.
— Свързани са, но не по начина, по който ти мислиш — отговори Таниша. — Момчетата на кораба са били гангстери от тонгата, свързани с „Чин Ло“ и с Уили, но бандата „Бамбуковия дракон“ върши различни престъпления. Нищо не би ги спряло само защото Уили е дошъл тук. Прехвърлянето на нелегалните имигранти вероятно е започнало преди седмица в Хонконг. Пък и какво общо биха могли да имат имигрантите с бомбената заплаха на летището?
— Не знам. Но щом имигрантите са пристигнали, защо са убили безпричинно трима души? — продължи да размишлява на глас Уилър.
— Защото гангстерите са били дрогирани — предположи Ал. — Кой знае защо са го направили? Вече непрекъснато стават такива неща. Просто така постъпват.
Уилър си наля още кафе и попита:
— Някой търси ли нелегалните имигранти?
— Претърсихме с хеликоптер мястото веднага щом мъглата се вдигна. В океана няма нищо.
— Хайде да отидем да проверим — предложи Уилър. — Чичо ми Алан има яхта, закотвена на пристанището. Ще му се обадя. Навремето яхтата беше на баща ми. Остави я на Алан, когато умря. Аз съм я карал. Знам къде е ключът.
— Защо? Какво бихме могли да намерим? — попита Ал Катсукура.
— Не знам. Вероятно нищо. Но откровено казано, предпочитам да спя на яхтата, отколкото на канапето в кабинета на Верба.
Оказа се, че не е лесно да се доберат до кея на Марина дел Рей. Националната гвардия вече бе евакуирала пристанището. Бяха издигнали барикади и млади мъже със строги лица спираха превозните средства и ги връщаха. Ал Катсукура попита защо евакуират хората.
— Изтичане на газ — отговори лейтенантът и това беше всичко.
Наложи се Ал и Таниша да му покажат полицейските си значки и да го заплашат с арест, за да го накарат да ги пусне да минат през барикадата. На всяка пресечка в Марина дел Рей имаше ченгета, които насочваха евакуираните. Цял час си пробиваха път до доковете на Палауан Уей.