Далечен плач на дете.
43.
Всеки празник има край
Фу Хай се беше свил в мрака. Беше мокър от кръста надолу, защото няколко пъти падна в бетонния канал. Мъхът и водораслите по дъното бяха толкова хлъзгави, че на места беше невъзможно да се върви. Сто и осемдесетте нелегални имигранти се намираха под международното летище на Лос Анджелис. Сухоземния дракон бе донесъл свещи и Фу Хай запали едната. През половин минута тунелът се разтърсваше и вибрираше — от пистата над тях излитаха самолети. Всеки път, когато това станеше, на Фу Хай му се струваше, че светът ще свърши. Чувстваше се безпомощен и незначителен. Имигрантите стенеха, ужасени от шумния и влажен канал.
Бяха спрели на широко място, където два канала се вливаха в главния, и Фу Хай сложи запалената свещ там. Бебетата плачеха от глад. Писъците им отекваха в затвореното пространство и изнервяха всички. Сухоземния дракон свали от гърба си голямата раница и я даде на Фу Хай.
— Вземи я — каза той на фукиенизийски. — Аз трябва да отида да кажа на авангардите, че сте в безопасност и чакате да докараме камионите да ви заведат на едно хубаво място, където ще пренощувате.
— Какво има в раницата?
— Провизии за по-късно — отговори Сухоземния дракон, както му бяха наредили да каже. — Не трябва да я отваряш.
Фу Хай взе раницата и я намести на гърба си. Беше много голяма и изключително тежка и ремъците се впиха в раменете му.
— Ще се бавиш ли? — попита той.
— Не. Трябва да успокоиш хората. Ще се паникьосат, ако не им кажеш нещо.
Излетя още един самолет и тунелът отново започна да вибрира. Всички се вцепениха, включително и Сухоземния дракон.
— Трябва да взема фенерчето и пистолета, иначе няма да мога да ги защитя — каза Фу Хай. — Свещите скоро ще изгорят и в тъмното хората ще станат неконтролируеми.
Сухоземния дракон му даде руския автоматичен 7.65-милиметров пистолет, защото имаше още един, затъкнат в колана. Даде му и фенерчето, защото смяташе, че ще успее да си проправи път до изхода. Оттам до плажа нямаше разклонения, които да го объркат.
— Няма да се бавя — повтори той, обърна се и тръгна.
Фу Хай се намираше дълбоко под земята заедно със сто и осемдесет човека, но никога не се бе чувствал по-самотен. Той се опита да си представи живота в Америка, широките улици и хубавите коли, които бе виждал на единствения телевизор във фабриката за коприна. Комунистите бяха забранили американските програми след случилото се на площад „Тянанмън“. Замисли се за светещите от чистота, красиво обзаведени кухни в един от онези филми. Спомни си русокосите жени със съвършени прически и бели зъби, които сякаш никога не работеха. После се замисли за нещастната си сестра Сяо Жи, която се мъчеше да направи дом от един коптор без прозорци и мръсен под. Останала почти без зъби и с мръсна коса, тя се блъскаше от сутрин до здрач, докато съпругът й изстъргваше изпражненията от тоалетните. Фу Хай бе твърдо решен да промени света й и да я спаси от ранна смърт. Най-сетне щеше да й донесе щастие.
Той беше съвсем близо до заветната цел. От новия живот го деляха само няколко часа.
— Не мога да го накарам да млъкне — прошепна една жена в ухото му, като го стресна и го изтръгна от мислите му. В ръцете си държеше плачещо бебе. — Ревът му подлудява другите.
Детето беше слабо и мръсно. На мексиканския кораб нямаше вода, с която да го изкъпят. Фу Хай погледна бебето.
— Гладно е — добави жената. — Ако имаше храна…
Фу Хай реши да му даде част от провизиите в раницата. Свали я от раменете си, отвори я и извади тежка метална кутия с размери четирийсет и пет на шейсет и дълбочина седемдесет и пет сантиметра. Отстрани имаше надпис на руски и той помисли, че е взета от руския военен резерв. Кутията беше заключена и имаше катинар, прикрепен към два кожени ремъка. Фу Хай се опита да ги скъса, но те бяха закачени за яки метални куки.
— Ли Фенг има нож — каза жената и отиде да го вземе.