— Няма достатъчно хубав подарък за теб — усмихна се той. — Бих дал живота си, за да те направя щастлива.
И Фу Хай протегна ръка да й даде хартиената птица. Беше неизразимо доволен, че отново е предизвикал възторг в красивите й очи. Никога нямаше да я изостави и да допусне тъга да помрачи очите й. Сяо Жи взе хартиената птичка и се усмихна. Над главите им през изящните извити клони на разцъфналата кайсия блестеше бледосивото, изпъстрено с малки бели облачета вечно ведро небе на Северен Китай. И после, сякаш актът на даване най-сетне му донесе покой, пред очите му падна мрак и Фу Хай издъхна.
Таниша видя, че ръката на младия китаец се протяга, сякаш иска да й даде нещо. И тогава забеляза, че той се опитва да вдигне раницата. Ръката му трепереше, а очите умоляваха, все едно най-важното нещо на света беше да й даде раницата.
Тя я грабна и извади метална кутия, която явно вече беше отваряна. Кожените ремъци бяха прерязани. Отстрани имаше надпис на руски. Отвори кутията и видя онова, което според нея беше една от изчезналите руски ядрени бомби в куфарчета. Тя се изправи, като внимателно държеше кутията пред себе си, после тръгна към Уилър.
Той лежеше по гръб във водата.
— О, боже, Уилър, моля те, не ме оставяй!
Той отвори очи.
— Че къде бих могъл да отида? — промърмори, после видя кутията в ръцете й и попита: — Какво е това?
— Мисля, че е…
— Бързо я изнеси оттук. Трябва да я дезактивират.
— А ти?
— Аз съм добре. Чувствам се страхотно.
Уилър се закашля и от устата му потече кръв.
— По дяволите, ти умираш.
Неочаквано на бледото му лице грейна усмивката на Шегаджията.
— Върви. Иначе всички ще умрем.
Таниша стана и се завтече към изхода на тунела, но мислите й бяха при Уилър. Подхлъзна се и падна на колене, като едва не изпусна кутията. Притисна я до гърдите си, защото се уплаши, че ако я изтърве, няма да може да я намери в мастиленочерния мрак. Задъха се и от очите й бликнаха сълзи. Не виждаше нищо.
Не знаеше колко време бе тичала в тъмнината, но най-сетне й се стори, че вижда светлина. Хукна по-бързо и след няколко минути бе заслепена от прожектор с халогенна крушка от петстотин вата.
— Стой! — изкрещя командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия.
— Не стреляйте! Тя е ченге — каза Ал Катсукура и се завтече към Таниша.
— Детектив Уилямс от полицията в Лос Анджелис — задъхана се представи тя. — Намерих бомбата.
Един от командосите взе металната кутия, внимателно я отвори и веднага разбра какво има вътре.
— Тя има право — рече той и бързо сложи кутията в куфара, който носеха.
— Трябва да му помогнете. Той е в тунела — каза Таниша. — Там има стотици имигранти. Моля ви, помогнете му. Той умира.
— Кой?
— Партньорът ми — отговори тя, без да добавя нищо повече, а и Ал не я поправи.
— Разкарайте това нещо оттук! — извика командирът и погледна часовника си. — Имате по-малко от десет минути да дезактивирате бомбата. Аз ще намеря онези хора. Вземете детектив Уилямс с вас!
— Не, ще се върна в тунела.
Командирът се обърна към нея и заповяда:
— Тръгвай с тях. Къде е партньорът ти? Лабиринт от тунели ли има вътре?
— Не, само една тръба. Ще дойда с вас и ще ви покажа.
— Виж какво, госпожичке, това е шибана ядрена заплаха! Прави каквото ти казвам!
— Не знам за какъв се мислиш, умнико, но аз не работя за теб — отговори тя.
И тогава той я удари, поваляйки я по гръб.
— Изчезвай оттук! — изкрещя командирът. — Баркър, Уотс, Фъргюсън, тръгвайте с мен!
— Защо я удари, задник такъв? — извика Ал.
— Защото ми пречеше. Оспорваше заповедите ми. Тук става дума за ядрена заплаха, приятел — отговори командирът, после се обърна към хората си: — Да вървим!
Малката група се отправи към тунела, осветявайки пътя си с халогенния прожектор. Ал хвана Таниша за ръката и й помогна да излезе от канала.
Командосите намериха Уилър там, където го бе оставила Таниша. Той беше в безсъзнание. Пулсът му бе слаб. Двама от тях го вдигнаха и го понесоха към плажа, а останалите изведоха уплашените имигранти.
Хеликоптерът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия кацна на брега и командосите качиха ранения.