— Ами Кип Лънсфорд? Какво ще кажеш? Умря под душа. Можеш ли да повярваш? На трийсет и девет години. Шеф и собственик на компания за товарни превози. Подхлъзва се, докато се навежда да вземе сапуна, удря главата си в ръба на ваната и… бум! Адиос, духачо.
Дори в пиянския си унес, докато гледаше призрака на своето бъдеще, Уилър разбираше какво му говори Танка. „Може и да съм пиян и да приличам на сто и десет килограмово лайно, но съм по-добре от всички онези преуспели задници, които сега лежат в ковчезите.“
Движението по Бевърли Глен не беше оживено, но бе толкова вглъбен в мислите си, че едва не блъсна пешеходец, който пресичаше улицата. Уилър се бе отправил към Сенчъри Сити, където кантората на брат му заемаше два етажа, обзаведени с великолепни старинни мебели. Тези красиви помещения винаги го бяха потискали, когато се отбиваше да вземе чека си. Майка му държеше всеки месец чекът да му бъде връчван от благонадеждния му по-малък брат. „Ето защо, да ти го начукам, Прескот! Кой печели надпреварата сега, по дяволите?“ Уилър искаше да плаче за мъртвия си брат, но сълзите не идваха. Шофираше с каменно изражение. Мина по булевард „Санта Моника“ и по Авенюто на звездите и стигна до входа на подземния гараж на сградата, където се намираше кантората на Прескот. Макар че не плачеше, беше смазан от мъка, защото никога вече нямаше да види брат си, да поеме вината вместо него и да се гордее от извършеното от него.
Мислите му бяха сложни и объркани.
Кантората приличаше на лудница. Телефоните звъняха и в смутената, трескава дейност се долавяше благоговение пред смъртта.
— Анджи не дойде тази сутрин — рече красива червенокоса мадама, поглеждайки Уилър, като се опитваше да не флиртува с него. Знаеше, че денят не е подходящ за това, макар че намираше мъжа за адски привлекателен. — Запознахме се последния път, когато бяхте тук. Казвам се Джорджет. От отдела за юридически справки… Моите съболезнования. Ние всички… толкова сме… Не знам какво да кажа. Прескот беше прекрасен човек.
— Да — прошепна Уилър и огледа хората, които го наблюдаваха и се питаха как ще преодолее това сътресение. Той не показваше никакви чувства.
— Днес тук е истинска лудница — продължи Джорджет. — Обаждат се клиенти. Аз само замествам временно. Но снощи явно някой е влизал в къщата на брат ви и е задействал алармената система. А сега и Анджи не дойде на работа, а само тя знае къде стоят нещата му…
— Някой е влизал в къщата на Прескот?
Уилър се разтревожи. Знаеше, че Лиз, съпругата на брат му, и синът му Холис са в Кънектикът при нейните родители за зимната ваканция. Прескот смяташе да замине при тях във вторник. Сега те се връщаха, или поне така бе казал Джими, когато Уилър тръгна за Сенчъри Сити.
— Обадиха се от полицията. Дадохме им ключ. Те изключиха алармената система. Опитах се да намеря Анджи. Включила е телефонния си секретар и не се обажда.
Уилър си спомни последния път, когато видя секретарката на брат си. Миналата седмица Анджи Уонг мина забързано покрай него на излизане от клуба.
— Бележникът с визитните картички в кабинета му ли е? — попита той.
Джорджет сви рамене, после кимна и Уилър влезе в огромния ъглов кабинет на брат си, пълен с мебели чипъндейл.
Започна да търси номера на компанията за алармени системи, за да ги попита дали е бил счупен прозорец или врата. И в същия миг забеляза първото странно нещо… Визитните картички бяха разпилени, сякаш някой ги бе извадил и сетне пъхнал обратно, без да гледа къде ги слага. Не бяха подредени по азбучен ред. Прескот никога не би направил това. Той беше прекалено организиран. Дори ключовете за чекмеджетата му бяха обозначени в различни цветове.
— Визитните картички са разхвърляни — отбеляза, като ги гледаше и си мислеше, че едва ли ще намери телефонния номер на компанията за алармени системи сред стотиците картончета.
— Ами той… Това е странно…
Джорджет нямаше обяснение, но в края на краищата тя само заместваше.
Той седна и започна да рови из визитните картички. Най-сетне успя да намери тази с номера на компанията.
Подаде картончето на жената и я помоли да им се обади и да пита дали къщата е защитена. Тя излезе и Уилър се облегна на въртящия се стол и се вторачи в океана.
Кабинетът беше на двайсет и петия етаж и гледката беше невероятно красива. Следобедът беше много приятен. Лекият ветрец бе прочистил въздуха. Каталина Айлънд се виждаше ясно. Уилър изпита странно чувство при мисълта, че седи на стола на брат си, където той бе починал. За пръв път сядаше на този стол. Мястото му не беше там… А може би беше?